Първи учебен ден. Възгласи от радост, провиквания, звънци, ученици с чанти и букети, тълпи от ученици, малки и големи, виждам ги от прозореца ми как тичат към класните си ръководителки, как са възторжени или пък им е тъпо, че тръгват на училище. И на мен ми бе тъпо да ходя на училище, докато не стъпих в университета. Тогава разбрах, че това са били най-сладките времена. Времена на безгранично безгрижие, в които най-лошото, което може да ти се случи е да донесеш някоя двойка вкъщи.
Майка ти ще се разсърди. Баща ти ще ти се скара. Какво толкова? Тия трепети не могат да се върнат. Те остават някъде там – между детството и порастването. Не си нито дете, нито си мъж. Ти си свободен.
Свободен да правиш каквото си искаш. Едничкото ти задължение е да си напишеш домашните и да внимаваш в час, като второто е под въпрос. Аз например, много обичах да не внимавам в час и въпреки това бях номер едно, когато ме изпитваха. Учителите се бяха хванали за главите. Имаха сериозно желание да ми натрият носа, да ми пишат слаби оценки, но аз бях като струна. Изряден, прилежен бунтовник. Бунтовник с кауза.
Добре де, нека не се изхвърлям. Биваше ме по всичко освен по математика. Отвратителен предмет. Едва връзвах тройки. Госпожата ми по математика беше истеричка. Въпреки тая подробност до ден днешен помня наизуст формулата на квадратното уравнение.
От друга страна, винаги съм бил добър по литература. И вижте докъде стигнах. Подписвам книги, които сам съм написал. Почти известен съм. Мани мани. Така де – сами си избираме съдбата. Още от даскало. Тия неща се чувстват. Интересите, посоката за развитие често пъти става ясна още в началото.
Според моите разбирания, това са изключително важни години. Не просто първите седем, а първите 12. Оттам идва самата дума училище. Ти се учиш, изграждаш се. Както в часовете, така и в междучасията. Случват ти се десетки неща, сякаш между другото.
Първи приятели. Първи врагове. Първи сбивания. Първи влюбвания. Първо гадже. Първа ученическа раздяла. Ако знаете колко рев съм изревал за една камара момичета, които не ми обръщаха никакво внимание. Бях убеден, че са влюбени в мен, но просто не го знаят. Наивник.
Всъщност колко хубаво е да си хлапе. Далеч по-хубаво е от това да си възрастен, да ходиш на работа, да изкарваш пари, да пазаруваш за семейството, да си гледаш децата, да упражняваш амбициите си върху тях, да правиш опити да ги възпитаваш, да видиш зор, да осъзнаеш в даден момент, ей така изведнъж, че вече не са деца и че ти нямаш право да им се месиш в живота. Силен шамар е това, но всеки стига дотам рано или късно.
Мечтая да се върна там. В училище. Да науча всички уроци, което ме е мързяло да науча. Да целуна всички девойки, които не съм успял да целуна. Да се извиня на госпожата по химия, че преписвах. Да не нарушавам дисциплината. Да не се смея в час толкова гръмко, колкото преди. Впрочем, това последното май не мога да го обещая.
Копнея с цялото си същество да си спомня какво е да нямаш понятие от живота и въпреки това да си щастлив.
