За тесните дрехи и тесните взаимоотношения

19.09.2022 12:30

Всеки има своята представа за добър човек. Зад едни и същи думи всеки от нас влага своето разбиране и обяснение. Но като че неотменна стъпка към това да бъдем добри хора е това да бъдем истински. Да не се преструваме и да не заблуждаваме себе си и другите, поне не осъзнато и преднамерено, за онова, което мислим, чувстваме и изпитваме. Да не го хиперболизираме, но и да не го омаловажаваме - първо в собствените си очи, после пред другите. За да имаме все по-верен поглед и усет и за онези, които срещаме по пътя си.

Ако отричаме и се опитваме да манипулираме своите мисли и особено своите чувства и емоции, започваме все по-трудно да намираме пътя си, нерядко започват да се затварят пред нас житейските улици.

А ние се объркваме, натрупваме все повече огорчение, не позволяваме на житейските си рани да зараснат.

Да обръщаме гръб на усещанията си, да наричаме онова, което изпитваме, с неистински имена, да бързаме да се сдобрим, да излезем “на светло” - там, където сме в мир и в хармония със света, нерядко може да ни доведе не до изплуване, а до затъване в сянката, до загуба на верни ориентири, до обезверяване и обезсърчаване.

Ако срещаме несправедливост, изпитваме и съответните чувства и емоции. Ако не ги изразяваме, те не изчезват. Потъват в нас и стават утайка на дъното. И хората, които срещаме, я усещат.

Усещат у нас нещо скрито под повърхността. Усещат обида и огорчение. Яд. И се пазят.

Нерядко започва да не ни върви, да страдаме от “лош късмет”. Онова, което е под повърхността, не само ни настройва на подозрителна и песимистична вълна, не само краде от енергията ни и се храни с нея, но и се усеща от другите - като страх, притеснение, прикритост, неяснота.

Самите ние спираме светлината така. В сърцето си е важно да държим любовта. Но човешкото си иска своето - отвътре приемане, навън възпитание, здрава човешка реакция. Възпитание и на нас, и на другите. И истина. Както е казал Петър Дънов: ако има замърсяване, по-добре да е пяна на повърхността, отколкото утайка на дъното.

Сигурно на всеки от нас се е случвало - някой говори уж верни неща и уж добре ги разказва. А ние не можем да му се доверим, сякаш усещаме нещо скрито, нещо неясно, което ни държи нащрек... Като подводно силно течение, което не се вижда отгоре, но ние знаем, че е там. Знаем, че по-важнo от разказаното е мотивацията на разказващия.

И знаем, че имаме невидими сензори, които, ако сме искрени към себе си, усещат безпогрешно наличието или отсъствието на добронамереност.

И с времето разбираме, че за да можем да се помирим с някого, трябва да можем при нужда да се конфронтираме с него, да изразим различията си, да споделим и да чуем трудни истини.

За да не натрупваме емоционална утайка, е важно да не прибързваме да се сдобряваме, преди да сме сложили проблема “на масата”. Да не бързаме да се прегръщаме, преди да сме оздравили дистанцията помежду си. Да не залагаме по пътя си сериозни сблъсъци, родени от многобройни спестени ежедневни истини.

Защото и с напредването на годините все по-трудно се понасят тесните обувки, тесните дрехи и тесните взаимоотношения.