Нищо не оправдава разбиването на нечие сърце. Ето за това си мисля днес и реших да го споделя и с вас. Наоколо виждам все повече разбити сърца, пропиляни съдби, разплакани жени и разочаровани мъже. И все пак – няма какво да оправдае разбиването на нечие сърце.
Ясно е, че човек, независимо дали иска да го признае или не, се ражда егоист. Тоест, това да мислиш първо за себе си е нещо като естествен рефлекс, за който изобщо не мислиш, като дишането - просто дишаш, без да мислиш кога вдишваш и кога издишваш. Правиш го, за да оцелееш.
Така е и с хората. Понякога си тръгваш, за да се съхраниш. Понякога е наистина наложително да го направиш, за да не угасиш пламъка вътре в себе си, за да не пренебрегнеш всичко значимо в теб, за да бъдеш с някого другиго, защото в този случай ти самият ставаш някой друг, а тази трансформация често води до самоунищожение, до вътрешно унижение и разбиване на собственото ти сърце.
И въпреки това – нищо не оправдава разбиването на чуждото.
Ще попитате: как да мислим хем за чуждото, хем за своето сърце? Сложен въпрос. Както бе казал един поет – сърцето не е създател. Но целостта му си остава от съществено значение. Чувал съм, че сърцето единствено може да се събере след повече от едно разбиване. Малките парченца от него да полепнат едно за друго в единно цяло, за да може то отново да затупти. Да продължи да изпълнява своята функция.
Бедата е там, че повечето хора и особено жените твърде често остават с разбито сърце. Не казвам, че аз не съм разбивал сърца. Не казвам, че моето сърце не е било разбивано. Само че понякога преди да извършим дадено действие, трябва да се замислим за последиците от него.
Разбитото сърце нито ще спре да бие, нито да обича. То затова е сърце, за да понася, всичко което трябва да понесе. Да устои на ветровете, без да се вкамени. Без да стане ледено. Без да спре да чувства.
Това може би е най-страшното. Разбитото сърце да спре да чувства. Има такива сърца и те най-често остават в сенките. Тези сърца преди са били отворени. Топли и със светлина вътре в тях. После изведнъж е станало тъмно. Но не са виновни тия, които ги носят, а тия, които забравят, че мракът идва, тогава, когато го повикаш. Срещу всичко това има само едно лекарство и то е любовта. Неотклонима и неотклонна. Дайте ѝ шанс.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- Петльовден - денят на истинския мъж! Но какво е да си истински мъж?
- За любовта няма дата
- Сашко от Перник – новият символ на обединението
- Мъж се уважава, жена се обожава
- Кралица Елизабет II - една икона за вечност
