Щеше ми се да напиша, че за късната любов никога не е късно, което си е чиста истина, щото нали Пушкин, „Евгений Онегин“, „На любовта са всички възрасти покорни“, ама октомври си е вече захождащ към края на годината месец. Тоест – не е ранна пролет на живота, нито знойно лято, есен си е, природна и житейска. Каквото си посял, каквото си отглеждал, за каквото си се грижил и обгрижвал, ред му е да прибереш плодовете – сладки или горчиви.
Киселите джанки, които крадеш от съседния двор, са най-вкусното нещо в живота ти, ябълките петровки изпълват сетивата ти с неповторима свежест, ранозрейките имат очарователната прелест на упоително тържество над времето и пространството, а тежките есенни гроздове събират в себе си де що ти е минало през главата, за да разбереш, че след тях иде времето на зимните круши и дюлите, които може и да не се окажат до една гнили. Общо-взето, метафорично подредих един живот в едно изречение. Не съвсем късо, не отегчително дълго, горе-долу правилно написано.
Тъй минаваме през времето и то минава през нас. И за всекиго, обаче, е различно и никога не е предвидимо. Обикновено едно го мислиш, друго става, трето и осмо са му последствията.
Тъкмо си се кротнал откъм опустошителни страсти и страстни пожарища, седиш си пред камината на душата си с книжка в ръка, пийваш си каквото там си си налял, и… оппаааа – посягаш да си оставиш чашата, а очите ти се блъсват в нечий поглед (един поглед, единствен поглед!), ръката ти не достига масата, чашата се разбива на пода, сърцето ти подскача като от джанката, когато съседът викне що щеш в клоните ѝ, а всъщност не мърдаш, даже спираш да се полюшваш във фатерщула на собствената си непоколебимост.
Октомври. Нищо не можеш да му кажеш. Погледът срещу теб е млад, юнски, с апетит за череши (ах, Агнешка, ах, Ошецка!), ти му викаш: „Не ме гледай така, момче!“, щото Камелия Тодорова тъй го е пеела, когато си била почти невръстна и си ѝ се чудела на акъла, защото си искала така да те гледат всички момчета, без да знаеш как точно е така. Сега вече знаеш. И наистина искаш.
Обаче още по-добре знаеш какво следва, какво произтича, сърбала си компоти колкото ти душа иска (и не иска), но противно на всякакъв здрав разум, приемаш едно споделено питие (чашата си си я изпуснала вече, да не се забравя!) и… И после хайде на кафе, хайде на театър, хайде на разходка в парка, хайде… И после вече няма хайде, защото то се подразбира, няма нужда нито от покана, нито от подкана, нито от обяснения, предисловия, преамбюли и пролози, просто нещата следват своя собствен ход и не можеш да им кажеш копче. А и не искаш.
Защото апетитът за череши е най-силен през октомври. И черешите тогава са най-сладки. И никога, ама никога нищо не е късно, щом те е намерило.
Прочетете още от Маргарита Петкова:
- У дома е, където се будим заедно
- Септември е любов – узряла, мъдра, обещаваща
- Позволи ми да те обичам
- Да кажеш, че си щастлив е равносилно да признаеш за срамна болест
- Целувай ме много!
