Толкова силно копняхме да излезем навън, така мечтаехме за този миг. На мен дори ми се случи да го сънувам неведнъж. Молил съм се на Господ да свърши изпитанието. И ето – вън сме. Но дали светът е същият? Дали е такъв, какъвто го оставихме да бъде преди около два месеца? Дали ние сме същите?
Такива въпроси нахлуват в главата ми и не мога им да се възпротивя. Искам да пиша за настоящето ни. За онова, което виждат очите на дневната светлина. За онова, което вълнува и разтреперва сетивата. За онова, което остава в паметта след целия този апокалипсис, който имахме възможността да преживеем.
Завчера излязох. Както преди, а не само до магазина и умиращ от шубе. Излязох – на слънце, сред другите. Сред пейките на влюбените, на които не ни позволяват да сядаме. Видях греещи лица. Лица, в които нямаше уплах. Мисля, че хората лека-полека започват да привикват към новата действителност. Мисълта за вируса е сякаш на заден план пред огромното желание на човечеството да диша. Просто да вдишва и издишва с пълни дробове този дар, даден свише – да ни има.
След карантината, като че ли дори глътката вода е по-сладка, а слънчевите лъчи, които потъват в косите на момичетата, не са даденост, а скъпоценност. Може би е рано да се правят генерални изводи, но ми се струва напълно възможно да успеем да си вземем поука от всичко, което ни се случи напоследък. Нали знаете – воинът се калява в битката, а не докато си лежи на топло под мекия юрган. Та и този път така – трябваше да осъзнаем по трудния начин колко е хубаво да си жив и най-вече – да можеш да го оцениш.
Още нещо изключително важно – природата! Нашата майка. Нека не позволяваме отново да я замърсим за нула време. Нека се отнасяме с внимание към нея. Както сами видяхте – всичко е преходно. Човекът е най-отпред в този списък, затова – да си спомним тази прекрасна българска дума – смирение. И не само да си я спомним, но и да си спомним значението ѝ и да започнем да го прилагаме в ежедневието си. Това е единственият начин да се спасим. Не от пандемията, а от самозабравата.
Човечеството – нашата обща молекула – се бе самозабравила. Това е моето субективно мнение. Така смятам аз. Държах да го споделя с вас, защото безкрайно ви уважавам. Дошъл е момент за рестарт, за ново проглеждане към реалността. Дано този път се справим по-добре и бъдем по човечни. Пожелавам си го. И вдигам тост за здравето на всички ни! За да има утре. Винаги. И всяко утро да е заредено с вяра. Струва ми се, че това би ни стигнало. Нека поне опитаме.
