Михаела Петрова
Случвало се е да разказвам за дядо ми, който стоически ми разказваше истории, докато злоядата му внучка се назлъндисваше да погълне някоя и друга лъжица супа в продължение на часове. Никога не бяха приказки и в тях нямаше измислени герои. Е, като изключим случаите, в които историите от реалния живот се изчерпваха и той ги заменяше с либрета на опери или с онези откъси от „Бай Ганьо”, на които най-много се смеех.
Спомних си го наскоро, когато правихме обзор на съвременните тенденции в детската литература. Издателите, които следят изкъсо какво се случва на международната литературна сцена споделиха, че вече е отминал периода на фентъзи историите, на вампирите и магьосниците.
Сега се разказват истински истории – такива, които децата преживяват, дори родителите да смятат, че темите не са подходящи за възрастта им. Приятелство, предателство, любов, популярност, изолация. Тормоз и насилие в училище. Смърт, убийство и самоубийство. Дрогата и нуждата от бунт. И още - израстване без родители, нуждата от приятел, който не те подценява, важната роля на идолите.
Съвременните автори на детска литература по света изглежда са стигнали до извода, който за моя дядо е бил нещо естествено – има начин да разкажеш на едно дете истината за най-важното нещо, за което сме тук: житейското приключение, което ни предстои. Онова, в което главният герой си ти. Разбира се, тогава бях прекалено малка, за да го оценя, но сега си давам сметка, че колкото и да обичах и другите приказки – за магьосници, феи, митологични същества, начинът, по който функцинирах, се променяше взависимост от това каква история ми се разказва.
Себе си - единственото нещо, което мога да следвам
След фантастичните истории ми се струваше, че не искам да съм от този свят, че в него много ми липсва магията, чудото. Ставах заблеяна, неконтактна, унесена, супер много ме дразнеха някакви обикновени игри на ластик, на дама, на кукли, на семейство. И децата ми се струваха „тъпи”, ако нямат подобен на моя интерес. Историите на дядо ми имаха точно обратния ефект – казано на днешен език, ме „заземяваха”.
Делничният живот, който живеех, с предизвикателствата на приятелствата, катеренето по огради, брането на забранени джанки, училището, нещата, за които трябваше да се потрудя, за да дадат резултат започваха да придобиват смисъл. Да се превръщат в история, която да те развълнува, да оформи характера и ценностите ти, да има действие, кулминация, развръзка и нещо, за което добре да се посмееш. Те ми помагаха да се чувствам жива и буквално да имам енергия да участвам в сътворяването на света си.
До ден днешен обичам фантастични истории, чета такива книги, гледам такива филми, но истината е, че те продължават да „ме отнасят”. Да ми нашепват за светове, които по някакъв начин „ми липсват”. И сега ставам некомуникативна, когато се запилея в тези светове и извинете ме, но в тези периоди хората ми се струват мега тъпи.
Раздяла с житейския банален план
Но седна ли да гледам някой филм или сериал, в който няма нищо фантастично, ми идват сили, идеи и се мобилизирам да се справя с делничните си задачи по начин, който ми става интересен. А пък и хората, не знам какво им става, рязко стават симпатични, интересни, вдъхновяващи.
Точно тук ще спра да противопоставям тези две различни състояния на съществуването. Споделям го, защото знам, че има и други като мен. Дори и да не живеят във фантастични светове, които им липсват, си имат някаква друга липса, която тревожи ума им и ги отнася.
Трябваха ми много години, за да започна да осъществявам осъзната „дифузия” между световете, в които си живея. И да започна да виждам, разбирам и усещам, че чудото е там, където съм. Ето на това ме е учел дядо ми с неговите истински истории. Вероятно без дори да го съзнава. Но от него съм запомнила - каквото и изживяване да избера, то създава моята история.
Честно ли е да искам този мъж?
Колкото по-изпълнена е с щуротии и пакости, с провокация и предизвикателство, толкова по-интересно си изживял деня. И най-важното – споделил си го с приятели. Само тогава си в действие, а когато човек действа, вместо да бленува, не усеща липси. И това е най-сигурният начин чудото в живота да се прояви с онази небрежна лекота, с която метрото идва в секундата, в която си стигнал до жълтата линия, че дори не го отчиташ като чудо. Но колкото повече го практикуваш, толкова повече забелязваш, че се случва когато имаш ясен фокус и си действаш, съвсем практично.
Това е единственото чудо както във фантастичните светове, така и в този, който наричаме „реалност” – да изживяваш пълноценно момента, в който Си без никакво съмнение, надежда, очакване и най-вече без чувството, че точно в този момент нещо ти липсва.
