Онзи ден се видях с един приятел в парка. Гледам го – един такъв мълчалив, кисело му е, нещо му пари под лъжичката. Питам го какво става – тишина. По едно време изплю камъчето. Разделили се с гаджето. Бил прецакал всичко. И като започна да ми обяснява какви ги е вършил, направо взе да ми прилошава. Познавам и приятелката му – това момиче е толкова свястно, от редкия вид в днешно време. Не е златотърсачка, не е някоя лисица в тяло на моделка, дето ще ти вземе и най-милото и ще избяга с кикот.
Обратно – това момиче какво ли не прости. Не е коректно да навлизам в детайли, но наистина – шапка ѝ свалям за търпението. Нейното си е героизъм. И го гледам моя приятел – забил поглед в земята, идея няма нито какво да ми каже, нито какво да направи, иде му да се скрие някъде, ту търка очи, все едно не му се вярва какво се случва, ту пафка цигара, изпушва една, пали нова, нервен е. Личи му, че не може да си намери място.
Простете художествеността на описанието, но няма как иначе да ви предам нужното внушение. Днес писателят в мен иска да обрисува словом тъгата на сгрешилия. Тя настъпва винаги, когато е дошъл финала. Когато са преминати ограничителните червени линии. Осъзнаваш си грешките, искаш да ги поправиш, блъскаш си главата, пишеш есемеси в три посред нощ, издивял си от вина, но тя не иска и да чуе за теб. Ей тогава ти е спукана работата – като си дадеш сметка за случилото се, като върнеш назад разговорите, огорчението от тях, крясъците и последващото мимолетно сдобряване. Така до всеки следващ път.
В заключение ми се ще да обърна внимание на едно свое наблюдение – хората в двадесет и първи век не умеят да се ценят. Не зная защо толкова се нараняват, не мога да говоря от тяхно име. Но е така, както в старата приказка – оценяваш това, което си имал едва след като го изгубиш. Ако е било любов – истинска, алена като кръв и нежна като сутрешно докосване, ако е имало разбиране и прощаване, не си е струвало да го пропиляваш.
Може би не е лошо да се замислим навреме кой е човекът, на когото като се обадиш в момент на паника и му споделиш, че имаш нужда от помощ, ще бъде там. За теб. Ще те изслуша и ще те подкрепи. Ще те прегърне и ще те успокои. Ще бъде рамо до рамо с твоята действителност. И най-вече – ще я допълва.
Човекът, който няма да иска да си тръгне. Дори да идва буря...
Прочетете още от Росен Карамфилов:
-
Жени, заслужавате оргазъм!
-
Отворено писмо до Буги Барабата
-
Спрете да се състарявате с приложения - остарявайте, когато му дойде времето
-
Любовта изстива като чай, който твърде дълго не си изпил...
-
Сложете намордници на съвестта на стопаните, не на муцуните на кучетата
