Израстването и съзряването са редовно интерпретирани теми в престижните заглавия, които претендират за филмови награди всяка година. Да се изкаже нещо смайващо оригинално по въпроса е на практика невъзможно – но стига определен филм да бъде инжектиран с достатъчно балансирана доза реализъм, топлина и носталгия, то можете да бъдете уверени, че ще чувате за него по време на сезона на наградите. The Tender Bar е именно такъв филм.
Струва ми се, че на първо место съм длъжен да поясня защо използвам оригиналното англоезично заглавие на лентата. The Tender Bar е продукция на стрийминг платформата Amazon Prime и съответно няма официален превод на български език. На някои места може да бъде срещнат като „Барът на Тендер“, но подобен превод е откровено глупав и противоречи директно на идеята на заглавието.
The Tender Bar е базиран на мемоарите на носителя на „Пулицър“ Джей Ар Морингър – талантлив журналист и писател, който е съавтор на очакваната тази година автобиография на принц Хари, наред с редица други трудове. Сюжетът на филма илюстрира части от детството и юношеството му и в центъра на действието е времето, прекарано от него в бара на чичо му Чарли, изигран от звездата Бен Афлек.
Чувствата на автора – и респективно главен герой във филма – към бара, собственика и редовните посетители са именно „нежни“ – “tender”, откъдето и произлиза заглавието The Tender Bar. Това е и една от основните характеристики на самата лента – ненатрапчива, навяваща уют нежност, с която режисьорът Джордж Клуни насища топло оцветените си кадри от Лонг Айлънд, мястото на действието.
Мемоарите на Джей Ар Морингър очевидно са били избрани за екранизация от Клуни именно заради тази своя стойност – филмът и книгата, на която е базиран, представляват проникновена илюстрация на израстването на един млад мъж с безотговорен баща, но са и любовно писмо към епохата си: 70-те години на миналия век, когато и самият Клуни е бил тийнейджър. Привързаността към музиката, нравите и цялостния дух на ерата лъха от всяка сцена.
Главният герой е отгледан от майка си, след като двамата са били изоставени от баща му, радиоводещ в Ню Йорк. В негов основен възпитател, закрилник и ментор се превръща чичо му Чарли, безспорно най-пълнокръвният, разпознавем и симпатичен персонаж измежду всички на екрана. В ролята Бен Афлек безпогрешно превръща архетипа на готиния чичо в достоверна, автентична личност.
Във всички филми за израстването на млад мъж чичо му има някаква роля. Това може да се нарече „архетип“ или „клише“, но може и просто да се нарече реализъм.
Всички ние имаме своите чичовци: такива, които вярват в нелепи конспиративни теории или отказват да помогнат в решителните моменти; но и такива, които с готовност и обич те приютяват, дори да не сте се виждали почти 10 години, разсмиват те, черпят те питиета, черпят те и от огромната си житейска си мъдрост.
Чичо Чарли е именно от последния тип: той учи племенника си както на прости закони на мъжествеността като това да не посяга на жени и да не остава без пари в себе си, така и на доста по-сложни концепции от сферите на социологията или литературата. Той е с махмурлук всяка събота сутрин, но никога не е злонамерен; няма висше образование, но е чел цял куп бележити автори; мързелив е, но не и дотам, че да не вади прехраната си с честен труд.
Персонажът е моралният център на сюжета, котвата, за която да се хване главния герой, увлечен в традиционните лутания на младостта и разкъсван между безотговорното поведение на баща си и абсолютната фиксация на майка си да се научи добре и да стане адвокат някой ден. В поддържащото амплоа Афлек не е звездата на конкретния филм, но вероятно е повече звезда, отколкото в който и да е друг филм от дългата си кариера – магнетичен, авторитетен и безкрайно симпатичен.
Самият протагонист се играе от малкия Даниел Раниери като 10-годишен и от Тай Шеридън като студент. И двамата изиграват персонажа отлично: 25-годишният Шеридън конкретно изпълнява ролята със забележителна увереност и чар, напомняйки, че на този етап от кариерата си той вече е работил с режисьори като Терънс Малик и Стивън Спилбърг, и е играл редом с екранни титани като Никълъс Кейдж и Матю МакКонъхи.
Номинациите за награди за лентата дотук са фокусирани предимно над универсално одобреното представяне на Бен Афлек, докато отзивите за филма като цяло са разполовени: колкото критици изказват недоволство от липсата на оригиналност в сюжета, толкова и оценяват високо интерпретацията на познати мотиви. Аз самият се числя към втората група.
По мое мнение The Tender Bar има качества отвъд сълзливата драматична показност, която минава за уж оригинална проява в подобни нему филми, и отвъд самоцелното търсене на сюжетни обрати, каквото пък често се наблюдава в други жанрове. Режисурата на Джордж Клуни транспортира във времето, сценарият на Уилям Монахан по мемоара на Джей Ар Морингър е достатъчно остроумен и ангажиращ емоционално, а актьорите пред камерата са подбрани без грешка.
Оттам насетне не е задължително необходимо бащите ви да са ви изоставили, чичовците ви да са готини или пък да сте с уклон към писането, за да ви хареса филмът. Човешката природа и нейното развитие с хода на възрастта винаги ще е на мода – и от нас се изисква просто да не сме цинични, за да оценим разбирането на този въпрос на филм като The Tender Bar.
Прочетете още от Георги Петров:
- Сезонът на Пенелопе Крус и новите ѝ два филма, които трябва да гледате
- Любов и човечност в касовото кино днес – или защо не всички холивудски филми са „бози“
- Винаги ще има утре и за киното – или радостта да сме живи в края на 2021 година
- Празнота, грешки и красота в „Домът на Гучи“
- Една космическа ода за любовта: Анджелина Джоли и Салма Хайек са „Вечните“
- Най-противоречивият Агент 007 и неговото наследство
