За българското „Чакай, чакай“ и следващото ниво на разгръщане

Най-трудно свикнах с това вашето българско: „Чакай, чакай“. Мислех, че първата ми жена-българка беше такава – нерешителна, но с втората разбрах, че това е нещо ваше – така ми беше казал преди години чужденец, упорито женещ се за българки. Работеше в България и дори в сектора на бизнеса му, забелязал, че аха са взели решение за някаква стратегия, и все се намира някой, който казва: „Чакай, чакай“.

След няколко години пак си говорихме за нашето „Чакай, чакай“ и той ми каза, че вече го е усвоил. И даже е забелязал, че е избегнал някои грешки, защото за някои от бизнес решенията му е имало достатъчно време да отминат някои неблагоприятни събития.

Още от Авторите

Миналия месец темата ми беше за ускорението. Дали това ни носи комфорт или по-скоро не, няма никакво значение. Животът ни така или иначе е процес на порастване и разгръщане между различни нива на подкрепа и съпротива. Дали е заложен генетично, възпитаван от семейството и изграждан чрез допълнително старание, образование, хобита и интереси, всеки човек има нужда да почувства стабилност, за да продължи да се развива. Няма значение каква е стабилността. Може да е по учебник – пирамидата на Маслоу имам предвид. Може да е дом, образование, приятелска среда (в смисъла „да си намериш племето“), интимна връзка, категорично усещане за призванието си. Няма значение какво е – това е ниво на подкрепа. Тогава човек е готов да разгръща живота, уменията, любовта си. Усещането и излъчването му е на някой, който лети. И това е много красиво. В някаква степен, това е и периода, който в предишния текст нарекох „бързо, бързо“.

Винаги обаче идва и момента, в който преживяванията от периода на ускорението са толкова наситени, че идва моментът „Не мога повече“. Както е с преяждането с нещо вкусно. Всяко преживяване, в което се разгръщаме има и здравословно, и задължително ниво на съпротива. На „Чакай, чакай“. Периодите на възходи и падения са основен принцип в еволюцията – и на видовете, и на обществата. Възходящите периоди винаги имат нужда да бъдат балансирани от периоди на интеграция.

Точно както тялото има нужда от време, за да извлече полезната есенция от храната, да преработи и изхвърли ненужното и понякога да складира онова, което натрупваме като килограми и мазнини по различни причини. Били те и страх за оцеляване. Сега няма да се впускам в тази тема, защото вероятността да направя груби грешки в интерпретацията на темата за затлъстяването е много голяма. Идеята е, че след всяко ускорение и разгръщане има периоди на интеграция.

И ако интеграцията беше толкова просто нещо, щяхме да си свиркаме. Да сме си добре. Като цяло. Както във всеки индивидуален живот, така и като общества. Периодът на интеграция обаче има една много важна особеност – ако не се усвоят мъдро постиженията от периода на възход, резултатът може да доведе до рязко пропадане, преди да дойдат опциите за следващото възстановяване и разцвет. В икономиката тези периоди се наричат „Черен лебед“. Нали не е нужно да преразказвам историята на познатата ни цивилизация и многобройните ѝ периоди на разцвет и упадък?

И като че ли толкова сме свикнали нещата да вървят по линията „разцвет –упадък“, че бързо започваме да се плашим и пропускаме факта, че монетата има и трета страна. В източните учения го наричат „средния път“. Така необходимото време да усвоим мъдро цялото шеметно разгръщане от времената на възхода.

Например, някой развива бизнеса си добре. Забогатява, има добър екип. Идва момент, в който трябва да вземе решение в какво да инвестира или как да употреби богатството и постиженията си. Ако примерно започне да се страхува да не го загуби, да не бъде ограбен, насилен, такъв човек може да започне да го употребява, за да изгражда защита – на дома си, на любимите си хора, да си създаде златна клетка, един вид. Зависи от мащаба, може да стигне и по-далеч – да се вманиачи в завоюване на още и още, да стане нападател, да се въоръжава, да иска да властва над цели територии – локални или световни, няма значение. Този човек и общество не са успели да интегрират мъдро периода си на възход.

Говорим си за...

И в любовните взаимоотношения често се случва – тамън двама души са стигнали до периода на разгръщане и са започнали да харесват живота си заедно, обаче в периода на интеграция, психичното напрежение може да стане толкова силно, че да доведе до всички онези ситуации, които създават непосилна болка от преживяването на иначе красивата любов. Знаете как е. Лесно е да се съди, когато се наблюдава отстрани, но когато си във филма, не винаги е толкова лесно да си се наслаждаваш на любвта и красотата, която чувстваш у себе си, докато другият не издържа психически на всичките си ангели и демони, които не спират битките си вътре в него. Може да е много объркващо усещане. Но при всяко положение, ще доведе до упадък на връзката.

Усещането ми за международното положение, към което няма как някой да бъде безразличен в момента е същото. Имахме много силни години на ускорение. На разгръщане. На свобода, пътешествия, развитие на технологии и удобства, усъвършенстване на почти всички сфери. Включително хората, които се насочиха към разгръщане на съзнанието си, с всички видове „духовни практики“ имаха много силни моменти през последните десетина години. Това също стигна своето ниво на съпротива, на „Не мога повече“, и забелязвам, че с голяма лекота се претърколи, упадна било в конспиративни теории, прекалено наситени с дуални възпритятия, било в маркетингова масова гурувщина, било в не особено качествено изкуство. Много предпочетоха и да си тръгнат от земята. Всичко това напълно го разбирам.

Няма добър или лош начин да се реагира на периода на интеграция. Има индивидуален начин, който е важен и значим за всяка същност, избрала да бъде тук точно в този период. Случвало се е толкова много пъти, че каквото и да е, може да го броим за напълно нормална реакция във времена на интеграция. Да, дори войните.

Обаче ми се струва добра идея, когато усетим психичното напрежение от периода на интеграция, да си кажем нашето си българско „Чакай, чакай“, преди да предприемем по-нататъшни резки движения. Да позволим онова, което сме натрупали като преживяване и знание от периода на разгръщане да се преработи по естествен път от психиката ни, да отсее полезните вещества от ненужните, да си извлече мъдростта, да ни балансира и евентуално така да съберем сила за следващото ниво на разгръщане. Каквото и да е то.

Още от Михаела Петрова: