Алилуя! Слънцето изгря! Вижте го как грее за нас и лъчите му ни донасят надеждата, че животът лека-полека се завръща! Малко по малко. Крачка по крачка. Сантиметър по сантиметър. Идва! Животът, който чакахме толкова дълго. Какво като трябва да носим маски в метрото и на закрито? Нямам нищо против да спазвам всички правила! Стига да мога да чувствам тази лекота във въздуха. Да дишам свободно и да усещам същата свобода и в хората наоколо. Сякаш всичко се възражда. Най-вече спокойствието ни.
Един от любимите ми писатели – Чарлс Буковски, е казал някога следното: „Предпочитам миговете спокойствие, пред случайните дарове щастие.“
За времето, в което живеем сега, аз бих сложил знак за равенство между спокойствието и щастието. Някак си стават все по-равносилни. Какво му трябва на човек, за да е щастлив в днешно време? Ето го отговора: спокойствие. Какво осигурява спокойствието в две хиляди двайсет и първа, ако не това да имаш антитела срещу COVID-19 и да бъдеш обичан.
Или по-простичко – на някой да му пука за теб. Да не му е все едно дали си добре. Друго не ти трябва. Останалото е паника. А паниката, както вече разбрахме – изобщо не помага. Достатъчно се наслушахме на гибел и трагедии. Достатъчно се страхувахме. Достатъчно треперихме пред телевизорите в очакване на нови и нови печални вести. Стига толкова! Заслужихме си рестарт на цялата система.
Говорим си за...
Наистина – как грее слънцето само! Нищо, че вчера валеше като из ведро. Днес е едно, утре ще бъде друго. Това е чарът на самото живеене – да се изменя. Хората, които се боят от промяната, обикновено се боят и от всичко останало. А не бива. Няма защо да е така. Няма закога да се боим. Няма закога да отлагаме радостта. Няма закога да се отдаваме на депресии. Няма закога да се колебаем. Просто не остана място за тия вълнения. Посоката е само една – напред. И нагоре.
Ако има нещо, за което съм благодарен на пандемията, то е, че ни отвори очите. Показа ни колко е преходно цялото ни битуване. Пари, цели, амбиции, планове. Един вирус и цялата работа отива по дяволите. Отдавна е ясно колко сме тленни. Фейсбук профилите ни ще живеят по-дълго от нас. И това ако не е парадокс. И това ако не е трагикомедия, не знам кое е. Няма значение. Важното е, че можем да дишаме и да се грижим един за друг. Или поне за себе си. Но сам човек не е за никъде. Както слънцето е за всички ни.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- За женската интуиция и мъжките грешки
- Плод на космическата обич към един музикант: новото видео на P.I.F - “OPUS 4”
- Брифинги на тревогата
- Докосвайте внимателно душите на жените си
- Нека всеки ден да бъде 8-ми март
- Димо, Люба и истинската любов
- Свобода = Независимост
