Въздухът и водата се прегръщат. Септември се е намърдал в багажника

21.09.2021 13:30

Знам, че най-големият наплив към морските ширини и пясъчни ивици е през юли и най-вече през август, но моето море е септемврийското.

Настрана, дето тогава гъчканата е доста редуцирана, цените са паднали и морето не прилича на гъст компот от всеразмерни тела. Тогава е най-ласкаво, тихо, топло и леко уморено от курортните вакханалии. С други думи – идеално.

Взимаме си каравана от приятели, които септември стягат децата си за училище, с всички нормални удобства, без да е лукс. Почти на плажната ивица, с отдалечени случайни съседи на разстояние. Ние това си търсим – усамотение в рамките на възможното. Не сме саможиви, а самодостатъчни. И наистина искаме да си починем, защото дори ежедневието в големия град уморява, камо ли натоварената работа – и неговата, и моята. Блажени дни без светлините на рампата и светлините на големия град, както се казва, цитирайки Чарли Чаплин.

В треска единствено за златото на пясъка и ленивото приплясване на вълните. С биричка на обяд под тентата, бавно уиски с цвят на залез вечер и както си му е редно нощем.

Есента напомня за себе си с нормалната смяна боите по дърветата и тревичките, със внезапно смръщеното в бледосиво море, но ние това му обичаме на сезона.

Крадем си топлите дни и не толкова топли нощи, които стават с по една идея по-дълги. Преображение мина и Кръстовден мина – скръстваме погледи, ръце и тела, спастряме си слънчица за следващите месеци.

Идилия, викате? Почти, почти, за да не стане съвсем захаросано.

Почти като робинзоновци, няма начин да не си вдигнем рамо отвреме навреме кой аджеба е Робинзон и кой Петкан, щото аз все виря глава за разни ежедневности от рода на казах ти, че не обичам да се мотаем по чаршията, това отдавна не е моят Созопол, даже скалите са застроени, Райският залив отдавна не е райски, а той си нахлузва мълчаливо плавниците и се хвърля в морето, при положение, че знае как ме е страх да ми чезне отвъд хоризонта и да го няма два часа. Когато се върне, аз съм си облякла червената рокля, готова да отидем в някое заведение и да взема акъла на клиентелата, а той ме поваля направо на пясъка, както е мокър, та вече за никакво ходене където и да било не може да става дума.

Някой да не го е живял? Ако има такива – опитайте догодина, няма да съжалявате, гаранция. Разбира се, ако между двамата има… Oх, отношения, че тая дума любов някак все не на място стои, сложена по презумпция. Защото като я има – има я и не се споменава. Като я няма – да се скъсаш от изречения и обяснения – никакъв смисъл. За съдържание да не говорим.

Та по-полека. Не се обяснявайте, живейте.

'Щото преброените днес най-бързо свършват, а реално погледнато, на всички дните ни са преброени. Ама това през септември няма значение.

Щото ей го септември – събира си багажа, както ние едно по едно товарим в багажника на колата морското си домакинство. До другото лято.

Малко ми е смръчкано и една идейка заядливичко, та си крача подчертано самостоятелно по пътечката, мърморейки нещо за равновесието в природата. Скъпият ме настига с един разкрач и вика: Въздух и вода правим море. Зодиакално погледнато. Но все пак не забравяй, че аз уравновесявам нещата, скъпа, докато ти ту се разливаш лениво, ту се обръщаш с едно припляскване в сладостно мъртво вълнение…

И ме дърпа към сергията със стария кантар, за да наслага в едното блюдо най-грамадните, най-сладки и най-есенни праскови. Пет килограма, повече не тегли, свива рамене старият продавач. Точно са ни, плаща Скъпият, колкото да нахраним това гладно момиченце, ще ми изяде ушите някой ден. Ааа, добре си е булчето, смее се беззъбо дядото, на жена ако не угаждаш, лоша работа, жената трябва да я глезиш и да й се радваш, само тъй мир ще има, хайде да ви е сладко.

Ми сладко ще ни е, пет кила любов – точно като за последната нощ в караваната. Въздухът и водата се прегръщат. Септември се е намърдал в багажника – солен и с полепнали песъчинки по кожата.