Да, да, правилно го казвам. Когато сме малки по възраст, по опит, по знания и познания, най-нормално е да мечтаем за големи неща. Защото нямаме понятие от размери, обеми и най-вече от съдържание. Тялото расте закономерно с всяка следваща година от личния ни календар, умът и разумът (две много различни понятия!) го следват, но не слепешката. Напротив – редно е да е с широко отворени сетива. Четеш, гледаш, слушаш, усещаш, възприемаш (или не възприемаш) и трупаш онова, което ти е необходимо, за да проумееш света, себе си и себе си в света наоколо. Сложно е точно толкова, на колкото си способен. И си зависи от теб, независимо от околната среда (ситуационна и обществена), от това как си я подбираш и как се вписваш в нея.
Колкото по-млад си, толкова по-големи са изискванията ти към света. Защото не го познаваш.
Нормално е да мислиш, че той се върти около теб – като мама, баба, татко, момиченцето от отсрещния блок, дето ти дава таблета си да му свалиш интересна игра, момченцето от съседния клас, което ти носи тежката чанта след училище, абе център си. И това ти харесва, и мечтаеш да разшириш този кръг до… безкрай.
Защото не знаеш, че безкрай няма. Даже Вселената май ще се окаже крайна. Но е нормално, колкото си по-малък, толкова по-големи да са мечтите ти. Тоест изискванията.
Защото мечта, е много силно да искаш нещо. Обикновено непостижимо и неосъществимо. Може да мечтаеш да станеш футболист като Роналдо или певица като Алиша Кийс, няма лошо, обаче като нямаш физическите и гласови данни, няма как да го осъществиш. Когато осъзнаеш разликата между мечта и възможност, ще си в мир със себе си. Простичко е. И много сложно, защото зависи от правилната ти самооценка. Точно тъй е и с любовта, дето е всьо и вся във всеки човешки живот. Тръшкаме се как я искаме – сънувана, желана, насъщна, единствена. В този образ, в другия образ – лутането е неизбежно.
А всяка застигната или пресрещната любов отначало е мечтаната, после се оказва, че изобщо не е това.
Нищо по-нормално, всеки се убеждавал поне седем-осем пъти. Нищо страшно, ние търсим цял живот, понякога намираме, а дали ще запазим е десето и единайсето. Мечтите си зависят само от нас, евентуалната им реализация зависи от обекта или субекта, към когото са проектирани.
Ох, бе, да, бе, висяла съм на прозореца, подпряла брадичка на дланта си, с поглед в облещената луна и съм мечтала как баткото, когото харесвам се прибира (вероятно от среща с някое негово гадже, след като го е изпратил, ама това не ми е минавало през патешкия акъл), пък ме вижда и пламва една любов в погледа му, и аз слизам на улицата, и… Ма той не мина нея вечер. Пък и да беше минал – все тая, щото аз след последното „и…“ не знаех какво искам всъщност. А иначе си мечтаех за него от пети до девети клас, големи мечти си бяха. За голяма любов. Извиняемо е – малка бях, нямаше как да понеса „една голяма любов и нищо повече“. Защото нищо повечето няма как да се понесе. А песента на Пепино Галиарди си я харесвам и досега – щото всяка настояща любов е по-голяма от света.
А на мечтите това им е хубавото, че обикновено не се сбъдват. Знайно е, дето всяка сбъдната мечта е изгубена. Завинаги.
Скъпият ме изчаква да сложа точката и промърморва: „Не така с мечтите, Скъпа, не обезверявай хората…“ Не ги обезверявам, просто споделям опит и му подхвърлям небрежно: „Що, ти да не би да си ме мечтал?“ Той се подсмихва: „А, ще те мечтая… Имам ли те – имам те и това е важното, Скъпа. Да не съм луд да те изгубя!“
