Всяка любов е винаги навреме. Случва се неочаквано (ако седиш и чакаш, докато си гризеш ноктите вкъщи, вероятността да ти звънне на врата клони към нула). Но! И това може да се случи – новият съсед, за чието присъствие не подозираш, току-виж объркал етажите, та се опитва да вкара своя ключ в твойта ключалка, пък ти хукнеш да се защитаваш от посегателство над имуществото си с тиган в ръка и… ах, какъв внезапно син поглед прогори сърцето ти и ей ти тебе любов от пръв поглед.
Случва се. Ама не е случайно – дошло ѝ е времето на тази любов. Твоята. И неговата. Вероятността да стане (и да остане) вашата не е за пренебрегване, ама не разчитайте много-много на ирониите на съдбата. Въпреки че шегите на онова малко розовобузо момченце с лък в ръката са непрестанни, откакто свят светува. И честичко ни докарват до плач.
Така е с чувствата, неконтролируеми са, поне много трудно контролируеми. Изразът „краката ме носят“ е взет от живота, не е художествена измислица. На всеки се е случвало да хукне към кафенето, в което знае, че обикновено се отбива любимият, без да мисли, че той може да държи ръката през масата на някой друг. Или просто да не се зарадва на внезапната ти поява, защото го приема като обсебване. И то си е такова, реално погледнато. Ама ти не го разбираш, защото си изключил мисленето като опция. Краката те носят, бе.
После обаче си биеш главата. Добре е, ако си набиеш в нея, дето тя е винаги по-важна от другите части на тялото. Е, в най-добрия случай от третия път може да ти се получи. За твое добро. Иначе – сълзи и смях. Сълзите са твои, смехът е за околните. Гадничко, ама никой не ти е виновен. Тия неща, любовните, насила не стават. Нито можеш да я присвоиш, нито можеш да се отървеш от нея, ако те сполети. По всяко време.
Сто пъти поне съм го писала, хиляда пъти казвала, най-важното – не съм го измислила аз, любовта е биохимия. Неконтролируема за време и място, никой не е обяснил как точно става, просто става. Поглед. Взрив. Пожар. Ама не е твоят тип. Не е бил досега. Ама никога преди не бих. Сега вече би. По време на война, по време на криза, по време на бедствия, по време, когато ти е минало времето или още не ти е дошло – баааам!
Хвръкват пеперудите и виждаш само пъстрите им крила, и чувстваш само пърхането им, шашава работа. Светът около теб се разпада, ти си създаваш нов, прекрасен, населен със светлини и дивни усещания, щастлив и уютен. Насред световните несгоди.
Тъй върви светът, слава богу. Иначе да сме изчезнали от лицето на земята от динозаврите насам. Т. е. да не сме се появали. Щото ние един от друг се появяваме. От любов. Точно тази човекомаймуна е предизвикала биохимични процеси у точно този човекомаймун. И тъй до днес. И до утре, и до винаги. По всяко време.
Защо ми се случи точно сега? Защото най-после ми дойде реда да ти се случа, вика Скъпия, да не мислиш, че можеше да се пропуснем, точно навреме сме си. Не че не знам, дето е така, ама е хубаво да ти кажат. Жените обичаме с ушите.
Прочетете още от Маргарита Петкова:
- Паля колата и идвам!
- Не вярвайте на слуховете за мен. Много по-лоша съм
- Любовта ухае на люляк
- Госпожице, не му отпускай края!
- Когато споделяш и хляб, и легло, тогава е близост
