Времето за себе си – най-ценният подарък - Авторите

С колкото по-малко хора се виждам, толкова повече се сдобивам с увереност, че мога всичко. Идеите валят една през друга, пресявам ги като наблюдавам, коя ще задържи най-дълго фокуса ми на внимание. В такива благословени моменти, когато не съм пришпорена да спазвам темпото на работната седмица, си позволявам си лукса да усетя с какво най-много искам да се захвана още щом си отворя очите, преди да е станало готово кафето. Вслушвам се в това, заради което ще отместя настрана задължението към закуската, сутрешните упражнения за тялото, баня, разкрасяване, избиране на тоалет. И го оставям да ме завладее.

Не винаги успявам. Особено когато отворя мейла и нещо ме разсее. Навиците на делника доминират. Когато започнат да звънят телефони, да прииждат съобщения по месинджър и да настояват за приоритет. Когато времето напредне и някое „трябва“ изтика в ъгъла на „после“ сутрешното вдъхновение. После си го нося като раница, която ме прави раздразнителна, нетърпелива с другите, напрегната и леко нервна. В моя случай това дори е буквално. Цяла година разнасях в пътническия си багаж черновите на два проекта, които в края на 2018-та си останаха със статут „клан-клан-недоклан“. Пишех по чакални на летища, дори по време на турболенция, но после ги прибирах и се разсейвах.

Сигурно ще ви се стори странно, някои дори ще ме осъдят, но ще си го призная – не изпитвам вина към хора, на които не съм обърнала достатъчно внимание, но се чувствам гузна към купчината записки, която наскоро се килна на една страна и се разпиля по пода. Прииска ми се да й се извиня като на живо същество, че не намерих време, сили и инат да придам на тези записки форма пригодна за живот извън вътрешния ми свят.

И така, докато хващах лист по лист, зачитах се в това и онова, понякога се усмихвах, друг път се натъжавах или си казвах: „О, това е яко, веднага трябва да го споделя“. Започнах да комуникирам с този свят върху хартия, произлязъл от мен през последните седем години. На някакво мета ниво, започнахме да си общуваме. Наложи се да си призная пред този странен „събеседник“ какво е онова, което в повечето случаи прецаква съкровищницата от идеите ни в този днешен свят.

На първо място, за съжаление е ниската им пазарна стойност. Буквално. Единици са писателите, поетите, художниците, актьорите, изпълнителите на класическа музика, които могат да се изхранват единствено от това, че развиват таланта си. „Приказката за таланта“ много девалвира заради „религията на парите“. Не само в България това е така. В цял свят, хората на изкуството се преодоляват и се трудят ежедневно за да завоюват мястото си под слънцето. И в по-големия си процент са принудени да работят и нещо друго. Това „друго“ е същото, което изтиква вдъхновението в ъгъла на „после“.

Още от Авторите

На второ място, което е здраво преплетено с първото, е неразбирането, игнорирането, подценяването, осмиването, замерването с камъни на творбата, която са създали. Не винаги и в различна градация, но все по-често, все по-нахално, все по-видимо, особено откакто съществуват социалните мрежи. Човекът на изкуството е чувствително същество. Иначе нямаше да е човек на изкуството. Едно от големите му достойнства е огромната емпатия, умението да усеща пулса на времето си, да прониква в миналото и да разгадава неразрешими за историците загадки, чрез навлизане в психологията на героите.

Да пътува в бъдещето и да предусеща посоките, в които хуманизма се развива. Творецът е психолог, пророк, чувствителен и състрадателен човек. И поради тази причина, е невъзможно да не му пука как ще бъдат приети творбите му. Той е опаковал частици от душата си в някаква форма и ги е поднесъл като дар, който да сподели с другите. Това е неговият начин за общуване. И когато не срещне приемане, започва да се чувства излишен.

Вкусно
Бърз ябълков щрудел

Ах, че вкусно!

Тихичко се натъжава и в повечето случаи „отива да си сипе“. Или млъква и става темерут към хората. Често се опитва да избегне и обожанието, и отричането. И двете реакции го карат да се чувства еднакво неудобно. Приемането не съдържа тези реакции. То включва единствено процеса „предай нататък“ – като онова гифче с ръцете, които предават светлина, които иначе всички препредават по месинджъра си на други свои приятели. То е като разговор, който се разпалва от удоволствието на събеседниците да общуват заедно, като страстта, която се разпалва в леглото на любовниците, като ентусиазма на екипите, които създават нещо заедно.

Говорим си за...

Третият фактор е силно втъкан в първите два. На сцената на съвременния свят има още двама безмилостни господари – маркетинга, рекламата и умението да печелиш аудитория. А както знаем от Тери Пратчет: „Коефициентът на интелигентност на тълпата е равен на коефициента на интелигентност на най-тъпия ѝ член, разделен на броя на членовете“. Към този фактор, добавяме и това, че публиката задържа вниманието си върху някаква информация не повече от три минути, за да реши дали да удостои с вниманието си нещо. Голямото предлагане предполага бърза консумация. Като изложение на храни. Докато опиташ храните от пет щанда, леко си позаситил глада си и в крайна сметка, не можеш много добре да прецениш дали си очарован, но така или иначе няма значение, защото вече си сит. И повече не искаш. В нищо не можеш да вникнеш за три минути. Както не можеш да се нахраниш с опитване. Истинският обмен включва внимание, временно посвещение на онова, което правиш – независимо дали е творчество или обяд с приятелки.

Хороскопът за НОЕМВРИ: Всичко зависи от теб!
На фокус

Общественото мнение е лош любовник. Тълпата, която коронясва, е същата, която разпва. Флиртът с нея е задължителната доза отрова, която малко по малко те унижощава – като творец, като човек, избрал първоначално да вярва в другите. Истинският творец не слуша нищо друго, освен вътрешния си глас. И това е големият избор, независимо дали ще сътворяваш произведение на изкуството или личния и интимния си свят, в който се чувстваш добре и на място.

Не си мислете, че този текст не ви засяга, дори да не сте създател на творби на изкуството. Този пример само показва колко дълбоко подтиснато е умението да сътворяваме и света, в който искаме да живеем. Не мога да ви опиша колко много от личните ни избори се влияят от онова, което прониква у нас през медии – официални и социални. И как, без да се усетим, започваме да ставаме съучастници в отнемането на истинската си воля.

Ако можете да си позволите и наистина искате да чуете истинския си вътрешен глас, най-големият подарък, който може да си направите по време на предстоящите неработни дни, е да намерите истинско време за себе си. Да усетите какво ви се прави наистина. Дори то да е разресване на косата, подреждане на дреболии, заспиване, когато ви се прииска и нищоправене. Без телефон, без телевизия, без книга дори, препоръчително е и без музика, без срещи с приятели, без да влезете нито веднъж в социалните мрежи... поне 72 часа. Няма да ви стигне това време, но е поне някакво начало да започнете да се настройвате към себе си. Като пиано, което не сте акордирали от дете. Това е най-добрият подарък, който може да си направите.

Да притихнете, за да се сетите, коя е вашата лична съкровищница, какво ви усмихва и изпълва със живот.