Времето спира само за влюбените

20.04.2021 12:30

Докато се обърнем, младостта си е отишла и на нейно място се настанява зрелостта на средната възраст. За добро или зло, натрупаните впечатления ни изправят лице в лице с въпроси, на които задължително се опитваме да отговорим. Осъзнаваме, че „времето струва пари“, „времето ще покаже“, „времето лекува“, „иска се време“ са куп изрази в нашето забързано ежедневие, свързани със секундите, минутите и часовете, които отмерват неуморните ни часовници.

Времето е плод на въображението. „С течение на времето“ му ставаме все по-подвластни. Само за влюбените за момент то е спряло.

Измамата, която създаваме сами, контролира всеки наш ход, всяко наше бездействие, всяка наша дума, докато си въобразяваме, че е обратното. Нищо не ни е подвластно. Светът никога не се е интересувал от часовниците, които носим на ръцете си.

Много от нас яростно се борят с времето, за да се докажат пред света. До един сме уникални, но малцина записват имената си в календара на вечността. Важен е броят на вдишванията и издишванията, защото въздухът е живот. Останалите мерни единици са удобство. Те създават комфорта да се смятаме за изключителни.

Всъщност времето е основна тема и в изкуството, което творим. От „Четирите годишни времена“ на Вивалди, през картините с „разлятите“ часовници на Салвадор Дали, до романа „Часовете“ на Майкъл Кънингам, ние, в качеството си на простосмъртни, всячески се опитваме да увековечим краткото си присъствие на тази планета.

Изкуството привлича, защото обещава вечност.

За Маркес самотата трае сто години, за Бегбеде продължителността на любовта се свежда до три. От гледна точка на вечността това няма да се промени.

Секунда време може да се превърне в цяла вечност, зависи от гледната точка.

Часовниците отдавна са по-скоро аксесоар. За часа се информираме от дисплеите на мобилните си телефони. Телефоните стават по-умни от нас, уповаваме се на тях, докато бързаме да докажем колко сме значителни. В това няма нищо лошо. Алармата ни буди сутрин и „по часовник“ хукваме да вършим същото, каквото сме правили и вчера.

Парадоксът е в друго. Вирджиния Улф (героиня и в романа на Кънингам) се самоубива, като слага камъни в джобовете си и се потапя във водите в река Оуз, след като написва последната си книга „Между действията“. В промеждутъка на действията винаги стои времето. Между действията винаги са секундите, минутите и часовете, които сме измислили ние.