Преди настоящата принудителна изолация си мислех, че обичам да готвя. По-скоро да се наслаждавам на приготвянето на няколко вкусни ястия, които свързвам с „вкуса на семейството”, както и такива, които са свързани предимно с моя афинитет към gourmet lifestyle-а (отказвам да го преведа на български заради специфичния flavour на английското звучене).
Е, байгънясах от рецептите, свързани с „вкуса на семейството”. Ровех из страниците на любими гурмани и други приятели, чиито кулинарни умения винаги са ми вдъхвали респект. Повечето от тях са така мили да не дразнят населението с повече и по-екзотични продукти от тези, които се предполага, че може да си позволим, предвид изненадалата ни в гръб икономическа криза, съпътстваща вирусната. Вдъхновявах се за кратко от някоя и друга рецепта за лесни, бързи и приятни на вкус решения с минимални средства и продукти, споделена тук. Но и това ми мина.
Едновременно с това се чудех къде се изпари напълно естественото ми удоволствие да седна и да си пиша - не само статиите, които пишех за вас, а най-вече онези неща, които пиша, за да се наслаждавам на общуването със себе си (от което понякога вадя някоя и друга есенция или история и за публичното писане).
Сетих се къде изчезна този кеф - той е силно свързан, почти привързан към това да седна в любимо кафене, в любимо ресторантче и да бъдат нахранени всичките ми сетива. Аз съм разказвачът от кафенето, от Fancy ресторанта, а не онзи между две пранета и писъкът на тенджерата под налягане или дебненето на момента за заливката за мусаката.
Признах си го, усетих леко чувство на вина, че сега не му е времето да споделям неща, за които някои хора, включително мои собствени аспекти, ще си кажат: „тая па, лигла”. Осъзнах, че на подсъзнателно ниво и това ми е проблем. И то от тези, дето се хилят гадно, потриват ръчички и дуднат: „Да видиш кво е” и им казах: „Майната ви, това не е мое“. Освободих ги, както си знам.
И тогава просто се случи с лекота - приятелка ми подари боядисани яйца, приготвени с кеф и обагрени от радостта на мой малък кръщелник, а на Великден, когато реших, че ще си подаря агнешко и дроб сърма, приготвени от любим мастър шеф, той ми подари и козунак. И ето ме, дори прописах. Това е магията на вече изградените невронни връзки.
Невронната връзка е по-важна от любовната
Когато освободих проблема си с готвенето, сякаш натиснах т.нар. „лесен бутон“ и получих всичко необходимо за Великденския празничен протокол и в правилното количество - нищо излишно. Приготвено от майстори, заредено с радост и любов.
Срещнах и любима приятелка, с която си поговорихме точно за това - че би било много хубаво, ако по време на тази „пауза” всеки се осмели да пусне онова, което не прави от сърце и да се довери на онова, което може най-добре. Тогава може би бихме имали шанс за истински и по-радостен обмен. Измечтахме го набързо през два метра разстояние на опашката, на която кротко си чакахме порцията агнешко.
В светлината на деня, в който всичко това се случи, докато вървях към своя дом, си мислех, че това също е вид Възкресение – да възкръснеш за себе си, да се довериш истински и безрезервно на своята вътрешна истина.
Тази история някои от вас я знаят – прочели са я вече на профила ми в социалната ни мрежа. При толкова споделени семейни трапези, труд и творчество заедно с децата – учене с тях, пране, приготвяне на закуски, обеди и вечери, ме беше обхванало леко неудобство от факта, че подобен ритъм започва да създава ерозия по отношение на всичко, което обикновено ме е радвало и вдъхновявало. Писала съм за това, че отглеждането на другите не ми е изначално присъща, далеч преди да разквартироват всички ни по домовете с избраните от нас семейства.
Не мога да се грижа за мъже и за деца, но мога много да им се радвам
Приятно се изнадах, когато установих, че има и други жени, които се чувстват подкрепени от моето признание. И с този текст бих искала отново да ги подкрепя, независимо дали са малко, или много. Защото на големите мечти обикновено пречат малките камъчета. В случая – илюзии, които сме имали за себе си, заради неща, които харесваме у другите.
Мога да се възхитя на всяка домакиня, която всяка вечер украсява масата с ленени салфетки и сребърни прибори. Която се е постарала въпреки хоум офиса да си направи сама и прическа, за да не губи семейството ѝ усещането за празник, когато седне на вечеря. Изпитвам дълбок и истински респект. Но това не съм аз и дори ми олеква, че за себе си не съм избрала да го правя.
Животът определено става по-лесен, когато си признаеш точно какво харесваш. Дори и в моменти на криза като тази, която преживяваме. Особено в такива моменти. Както е на шведската маса. Може да опиташ нещо, което не познаваш, но ако не ти допадне, не си длъжен да го изядеш.
Т.нар. „консуматорско общество“ предлагаше точно това – изобилие от преживявания, професии, пътувания, възможност за експерименти и ние опитвахме, пълнехме чинии с неща, които често не харесвахме, но после можем да говорим, че и това сме го живяли. Разсейвахме се мощно от опцията да чуем истинските си желания и предпочитания.
Колкото и да е парадоксално, сегашното ограничение отваря именно тази възможност – при това по правилния начин: да започнем с малките неща. Да взимаме само онова, което харесваме. В количеството, което ни е нужно.
Да помислим, когато пазаруваме - това, което купувам, ще ми достави ли удоволствие и радост? Докато нямам работа – това, което правя, бих ли го правила от дома си без никой да ме кара, без никой да ми плаща? Да си отговорим на въпроса: какво правя в часовете, минутите, отделени единствено за себе си? Ако трябва да избера едно пътешествие в годината, точно къде искам да отида и какво да видя? Почти съм сигурна, че ако дадем шанс тази вътрешна истина да „възкръсне“ в нас, без съобразяване с когото и да било друг, вратата към онова, което би донесло истинска радост, сама ще се отвори.
Прочетете още от Михаела Петрова:
- Пижаменото парти на вярата
- Никакво отпускане в дребните неща
- Млъкни и чуй песента си
- Свободата да се провалиш
- И аз се плаша от страха си