Винаги ме е дразнело, когато някоя жена ми каже “виж колко си слабичка!”
В повечето пъти контекстът е оплакване на отсрещната страна за качени килограми, невъзможност да отслабне и сходни. В такива разговори аз се старая да звуча позитивно и да избягвам даване на непоискани съвети. Но когато се започне с “ох, ти каква си слабичка”, “как така ядеш хляб, пък дупето ти не е голямо”, “искам и аз да имам твоите гени”, едва се сдържам да не си извъртя с адска досада очите.
Първо и дебело подчертано – аз не съм слаба. Мога да се определя като нормално телосложение, ако изобщо може да се каже, че има такова, след като различни форми на тялото са напълно нормални. Но има къде-къде по-слаби и стегнати от мен жени!
Подобни коментари обаче ме карат да се чувствам най-малкото неловко. Как се отговаря на подобно нещо? Какво казваш в своя защита? Защото определено такива изрази крият в себе си и някакво странно обвинение, прикрито като тъп комплимент, особено когато се намесят хранителните ми навици.
Да, ям бял хляб, ям захар, понякога даже ям пържено и пия газирано. Това обаче не е основното ми ядене, а освен това се движа изключително много, тренирам умерено (понякога даже редовно) и най-важното - никога не съм стигала до наднормено тегло. Защото масово това е проблемът - веднъж минеш ли критичната горна граница на килограмите за твоя ръст, пътят назад е доста труден.
Та, когато някоя жена ми изцепи “ама виж се ти каква си слаба”, едва се сдържам да не ѝ кажа “а ти си чудесно подплатена!” Защото ако аз наистина искам да имам щедър бюст, едро дупе и добре оформени бедра, за да се вписвам в мечтаното от мен определение пищна дама, подобен израз не би следвало да е обида, нали?
Истината е, че абсолютно всички хора на тази земя, 100% от тях, имат притеснения за тялото си и начинa, по който изглеждат. Това е съвсем нормално явление, защото хората сме несъвършени създания и понякога трудно приемаме този факт. Когато обаче се вманиачиш в образа в огледалото или си зададеш невъзможни изисквания за промяна на външния вид, тогава започваш да страдаш, да се измъчваш и често да говориш глупости на хората наоколо, като сравняваш гласно телата им с твоето.
А понякога комплексите ти така са те налегнали, че несъзнателно мислиш, че ако сам посочиш недостатъците ти, другите вече няма да ги забелязват или още по-добре – ще те разубедят, че се бъркаш.
Аз лично винаги предпочитам да казвам на хората, че изглеждат чудесно, да посочвам нещата във външния им вид, които ми харесват и да ги освободя от нуждата да се самокритикуват. Но пък не обичам да казвам на черното бяло. Затова, ако видя, че събеседничката ми наистина е напълняла, никога няма да ѝ го кажа. Ако тя се оплаче, ще я попитам по-скоро дали всичко е наред в живота ѝ в момента, дали нещо не я тормози или обратното - ощастливява толкова много, че се е отдала на безгрижен живот и не брои хапките. Но не бих казала: “Е, виж как си се закръглила, и аз искам да нося чашка D, ама не ми се получава.”
В завършек искам само да кажа, че ако вие сте от тези, които коментират килограмите на приятелите си, то помислете пак дали е удачно да го правите. Защото това да обясняваш на някого колко бил слаб, не е комплимент, освен ако човекът категорично не полага усилия да свали килограми.
А слабото, дебелото и т.нар. “нормално” са изключително относителни и абстрактни понятия и невинаги, ако ги ползваме като епитети към околните, е удачно. Даже напротив - може и да обиждаме човека, мислейки си, че го ласкаем. Нека внимаваме с думите и ползването им.
Още от автора:
- Искам да се грижа за себе си, но забравям…
- Токсичната позитивност или защо „горе главата” не помага
- А ти какво ще готвиш тази вечер?!
- Най обичам луди, луди булки? О, не…
- Сърце или дупе?
- Приятелство, разтворено във въздуха, или как изчезват приятелите
