Илиaна Смилянова
„Ние сме дошли на този свят, за да го спасим от нашите лъжливи представи за себе си.“
– Анатолий Некрасов
Кой от нас не е изпитвал чувство за вина? На кого не е познато това мъчително, тягостно усещане, при което вниманието ни е обсебено от съмнението, че нещо (отново!) не сме направили „както трябва“ или че е можело още нещо да кажем, или че заслужаваме порицание или наказание, а не похвала, комплимент, подарък, или че все такива ги забъркваме... Вината е многолика, говори ни често и с различни, престорени гласове. Ако решим да се борим с нея, то тя, като една многоглава хидра, расте, и расте, и расте, обсебва вниманието ни, мислите ни, енергията ни и придобива все по-голяма власт над нас.
Говорим си за...
Целебно е да умеем да различаваме гласа на съвестта от гласа на вината. Гласът на съвестта идва отвътре, от душата; гласът на вината идва отвън, от заблужденията на личността ни. Съвестта ни е жив спомен за това кои сме, откъде идваме и накъде вървим, коя е истинската ни същност. Вината ни е рожба на сборна лъжлива представа за нас, породена от пожелателни, идеализирани, неоснователни очаквания, страхове, разочарования – наши, чужди, на близките ни, най-вече на онези от тях, които не са опознали и преживели собствената си вина. Гласът на съвестта не обижда и не се натрапва; гласът на вината е досаден, груб, принизяващ. Гласът на съвестта ни подтиква, води ни към светлината; гласът на вината преувеличава тъмнината в нас и „държи“ да останем в нея, защото се храни със страховете, несигурността, чувството ни за малоценност, обвинения и самообвинения.
Съвестта ни заговаря тогава, когато се отдалечим от орбитата на душата си, когато навлезем неоснователно в чужди територии – видими и невидими, когато вредим, осъзнато или не, на себе си и другите, на общото цяло.
Чувството за вина се обажда тогава, когато ни е тясно в старата ни кожа – тяло, отношения, работа, дом; когато ни е време да се променим, да разширим границите си – но ни е страх да го направим, защото сме обвързани с безброй видими и невидими въжета, вътрешни и външни, наши и чужди. Вината подсказва, че Душата ни ни предизвиква да се променим, да пораснем, да напуснем стари, познати и сигурни, но изчерпани и безплодни места, занимания и отношения; че промяната-израстване е неизбежна и неотложна и че вече се случва на някакво ниво. И именно това случване активира вината – най-верният пазител на статуквото, на „добре познатото зло“. Тогава тя, вината, се появява до рамото ни и започва да ни следва, видимо или невидимо, да нашепва, да подвиква или да крещи мисли и думи, които отнемат силата ни и подхранват страховете и сенките ни.
Обичайно третирана като враг, като мъчител и неприятел, вината всъщност е верен показател, че е време да пораснем в очите и представите си. Че старите житейски мерки и обувки ни стягат и раняват ненужно. И че сме на път да си върнем, по-точно казано – да преоткрием, свободата.
А тя, свободата, е отвъд територията на вината, през която рано или късно всеки от нас преминава. Ако не се осмелим, съпроводени от вината си, да прекосим тази плашеща „гора“, пълна с малки и големи измислени чудовища, сме застрашени от опасността цял живот да кръжим около нея. Защото в това опасно и трудно пътуване разширяваме хоризонта си и надрастваме чуждите, но най-вече своите изкривени и погрешни представи и очаквания – и за себе си, и за другите, и за онзи център, около който се върти светът. И се доближаваме до истината за себе си.
Още от Илиана Смилянова:
- Смелостта да си живееш живота
- За чистите помисли и мръсното пране
- Точно твоят глас е най-важният
- Неслучайното предизвикателство 2020
- Страхът в нашето легло
- Радостта трябва да ти идва отвътре
