От една страна социалните мрежи са чудесен способ да се разнообразиш, да откриеш нещо ново в сфера, която ти е интересна, да научаваш актуалните новини, както и да поддържаш връзка с любими хора и приятели. Канали като Фейсбук, Инстаграм, Туитър, Пинтерест и т.н. отговарят перфектно на името си – те предлагат (и ти взимат) всичко, което социализацията позволява. Поради тази причина освен положителните си страни, имат и тъмна страна, да не кажа даже опасна. Това са клюките, интригите, „предозирането“ с лоши новини и най-често коментари на познати или чужди хора, нагнетяване на стрес, дори депресия.
Всички сме наясно с това, но след като човекът в основата си е социално създание, което не може да съществува пълноценно в тотална изолация от целия останал свят, не можем (а може би и не искаме) да се отделим от социалните канали. Бихме намалили дейността си във Фейсбук или ще прекарваме по-малко време, скролвайки из инста, но желанието (и нуждата) да пишем с приятели в чата ще остане.
Цялото това срастване със социалните мрежи доведе до появата на явлението FOMO - Fear Of Missing Out или казано на красив български Страхът да пропуснеш.
Мисля, че всички сме го изпитвали това – неосъзнатият натиск да се забавляваш, да правиш неща, да си активен като другите, които виждаш в социалните си канали.
Ех, те са ходили на планина/море/спа този уикенд, а аз стоях вкъщи и нищо не направих….
О, виж, тя се е записала на курс по рисуване/сърф/танци/готварство, а аз нищо такова не мога да правя…
Ех, те са ходили на море в Корфу, Малдивите, Тайланд, а аз май и до Несебър няма да стигна тази година…
О, нея/него са го повишили, а аз си мразя работата
Те вече имат второ дете, а аз съм още необвързан/а…
И още много, много вариации, които всички ние сме изпитвали, а за себе си мога даже да кажа, че съм се депресирала от подобни мисли.
В един момент се оказваме оплетени в мрежата на социалните ни канали и искаме да правим нещо, не защото наистина имаме желание, а за да можем да споделим снимки и другите да видят, че и ние имаме живот и не пропускаме нищо.
Същото е и с новините.
Ама как така не знаеш, че еди-кой-си се е оженил/развел/има нов филм/песен/дете и е казал еди-какво-си?!
Всичко това се трупа в последните поне десет години (относителен период, за който социалните мрежи завладяха буквално всички и вече дори баба ни има профил във Фейсбук) и доведоха до появата на обратното по смисъл и още по-силно явление JOMO (Joy Of Missing Out) или казано на звучен български - Радостта да Пропуснеш.
Постепенно хората се уморихме безкрайно от този неосъзнат стрес, който прекараното време в социалките ни причинява и започнахме да се отдръпваме. Също така започна да не ни пука изобщо.
Вече слабо ни вълнува кой какво е казал, споделил, къде е отишъл, какво е направил, казваме си равнодушно „чудесно, браво на него/нея“ или „о, Боже, каква глупост“ и продължаваме с живота си напред.
Говорим си за...
JOMO явлението към момента засяга основно хората с една идея по-богата емоционална интелигентност, които са „узрели“ за знанието, че всичко това са просто пиксели на екрана пред нас и дори да се крият истински хора и истории зад тях, не ни касае особено, защото не засяга живота ни тук и сега.
Именно способността да сме в настоящето е ключът към спокойствието и щастието, в противен случай се терзаем с мисли за миналото и планове за бъдещето.
В един щастлив момент осъзнаваме (или по-точно узряваме), че се чувстваме чудесно от факта да не идем никъде този уикенд, да не правим нищо различно от стоене вкъщи с книга, любим филм или просто разговор лице в лице с приятел.
Не правим грандиозни планове за море, само и само да сме сигурни, че никой няма да ни обвини, че сме изпуснали „страшния купон!“ или „страхотното място, задължително трябва да идеш!“
Вече просто не ни пука и това ни харесва.
С удоволствие ще пропуснем това и онова, не ни интересува кое е новото „тренди“ място, личност или събитие, да бъдем щраус с глава в пясъка всъщност никак не е лошо. А за каквото истински ни вълнува, ще намерим информация, но както и когато ние решим.
JOMO рефлектира не само в начина, по който консумираме социалните канали, но и стилът ни на живот. Почваме да предпочитаме по-устойчиви предмети, дрехи, аксесоари, които ще издържат повече от два сезона и ще ни служат дълго. Вече имаме нуждата да разчитаме на околния ни свят, че няма да ни предаде с идването на „новата мода“, а ще остане до нас.
Избираме класиката пред моментното увлечение и това ни радва.
В крайна сметка, няма нищо по-хубаво от това да пораснеш и да осъзнаеш, че няма значение коя е новата игра, която всички играят, когато ти изобщо не искаш да участваш.
Себеопознаването е сред прекрасните дарове на порастването (което далеч не е само с увеличението на свещичките върху тортата, а много повече емоционалното надхитряване) и няма да сбъркаме ако се доверяваме повече на новия ни, по-мъдър вътрешен глас и неговото „нямаш нужда от това, остави телефона“.
Пък и новият лукс е да си офлайн. Пробвайте и ще се убедите 
Прочетете още от Лилия Дюлгеров:
- В сатурнова дупка ли съм паднала, или просто така си лежа на земята?
- По-социална от преди - как коронавирусът ми донесе нови приятели
- Когато осъзнаеш, че вече не си същата
- Как действа всяка зодия при заплаха от COVID-19
- Богато гадже, бедно гадже
