Вече не ми е интересно с теб!

27.05.2019 16:30

Не става въпрос за интереси. Ние нямаме такава зависимост. Икономическа, колегиална, не извличаме ползи. Това, което ни беше събрало, беше на друго ниво. Гръм посред бял ден, надцакване с думички и полушегички-полуистини, флиртче. Сладко, приятно, неангажиращо флиртче с леки податки за евентуално всериозняване. Много леки.

Говоря за себе си, защото нямам право да ти правя ревизия на мозъка, нежели на сърдечната област. Цветя и конфети, обеди и вечери, хора и улици, както се пее, свят като свят. Среднощни чатове (ах, бе, къде останаха пощенските гълъби, шалът на дамата на сърцето върху рицарския шлем, белият кон без ездач… ами смешно е, приятно смешно), катадневни разговори по телефона – най-малко седем на брой, разходки и градинки с пейки, някакви безумно тъпи сборища на някакви безумно събрани от кол и въже хора с претенции, дето едвам издържахме, за да останем после сами в таксито и… и дотук. Но ми беше интересно.

Обичам да вървя по опънато въже над пропастта на думите, защото знам, че няма да се срутя. Интересно ми беше ти докъде ще издържиш. Защото думите са висока топка, не са за всеки, дрибълът с тях е майсторство, ретурът им е висш пилотаж. Всъщност всеки флирт се развива горе-долу по един начин, зависи каква е крайната му цел.

Да, обикновено е точно тази. Обаче. „Няма ли да ме поканиш у вас?“ – „Не, извинявай!“ (Задължителна мила усмивка, уж обещаваща следващ път.) „Ще дойдеш ли да спиш някоя нощ вкъщи?“ – „Тази – не!“ (Още по-мила усмивка и още по-мила целувка. По бузата.) Защото ако една жена наистина иска да покани един мъж вкъщи, тя просто му казва „Ще се качиш ли за още едно питие?“. Когато един мъж иска да осъмне с една жена, той не задава въпроси, а просто я хваща за ръката и я води у дома си. Естествено, ако тя не се противи. Обикновено не се. Мъжът не пита „Може ли да те целуна?“, инфантилно е. Иска ли, прави го, при положение, че тези неща се усещат, флуидите не можеш ги скри, мамка му. Само че аз се увлякох в една друга посока. Не си ми станал безинтересен, защото не сме споделили леглото ти.

Ако исках това, сега хептен нямаше да можеш да се отлепиш от мене. А на мен гербова марка не ми трябва. Подскоците на егото ти ми идат в повече. Мъжете не подскачат. Дори когато са баскетболисти. Не ми е интересно отдавна как едикой си те спрял на улицата, защото те познал от профилната ти снимка във фейсбук. (Това никога не ми е било интересно.) Не ми е интересно с коя си имал връзка, подчертавайки миналото време. (Никога не ме е интересувало кой с кого какво.) Не ми е интересна ох, голямата натовареност на светските ти ангажименти, които са светски колкото е светска селската кръчма, с тая разлика, че в нея хората са истински, а не префърцунени псевдоинтелигенти.

Интересно ми беше докъде ще стигнеш в интереса си. Нищо, че си знаех отговора – доникъде. Все пак при всеки този път е различен, то ме интересува. Не отричам, че съм се забавлявала, при това абсолютно незлобливо. Била съм открита в отношенията – никога не съм ти давала напразни надежди за напразните усилия на любовта. С цялата си добронамереност за едно приятно приятелство.

А всичко това предполага нови и нови теми, територии, хоризонти. Ти не можеш да преминеш очертания на кръга, в рамките на който си разпрострял възможностите си, защото не виждаш отвъд тези граници. Тоест не виждаш мен такава, каквато съм, а не каквато искаш да бъда за теб. Е точно тази твоя представя изобщо не ми е интересна. Не е моя. Не съм аз. Аз не съм твоя. И няма как да бъда. Фойерверките са много красиви, но и много кратки.

Фиууууу, пук-пук-пук, червено и златно, синьо и сребърно и после – как ехото заглъхва. Който може, след заслепението вижда звездите – далеч по-бледи, но вечни. На мен това ми е интересно. С теб няма как да ги гледам – ти чуваш единствено собствения си глас, а аз хилядите камбанки от смеха на малкия малкия принц. И знам, че в пустинята има един кладенец. А ти дори не подозираш за него. Съжалявам, но не мога да го споделя с теб.