Една от ирониите на живота е, че винаги очакваме нещо да се случи, а то така и не не се случва. Тази надежда рядко се подхранва от усилията ни да променим себе си и всичко около себе си, защото по някакви неведоми пътища сме стигнали до извода, че от нас нищо не зависи.
Като че ли вярваме в съществуването на Годо, който все пак някой ден ще почука на вратата ни, за да ни предаде с усмивка много поздрави от Бекет.
Всяка пиеса има своя момент на възторг, но понякога сме склонни да ръкопляскаме в най-неподходящия момент. Същото е с приказките – мечтаем за красив край, но ни впечтляват най-отрицателните герои в тях.
За мнозина търпението е положително качество. Но да чакаш със скръстени ръце съдбата да ти поднесе на тепсия успех, приятелство и любов е равносилно на пълно разочарование. Дори дърветата, които изглеждат неподвижно приковани към земята, общуват помежду си, помагат си едно на друго, разпределяйки жизнените си сокове така, че да има за всички. Те не само могат да говорят, но не спират да го правят, за да разберат кой от ближните им има нужда от помощ.
Думите могат да объркват, но готовността да се вслушваш е достатъчна, за вземеш правилното решение.
Лесно е да позволиш на миналото да обърка настоящето. Който не е допускал грешки, няма как да знае кое правилно и кое – не. Но да стоиш безучастно и да разчиташ на симпатията на провидението, за да се променят определени обстоятелства, е диагноза, за която лечение с хапчета не съществува.
Важно е с някои неща да се справяме сами, просто така е устроен животът.
Вместо да трупаме тъга, разочарование и отчаяние, трябва да се отърсим от неосъзнатата си апатия, да осъзнаем, че именно сега е моментът да предприемем действия, които ще изгладят отношения, ще накарат любовта да размисли в името на предстоящото добро, ще ни отведат там, където отдавна искаме да се върнем, ако не беше страхът да заявим готовността си за промяна.
Вместо да стоим в тъмния ъгъл на стаята, трябва да излезем навън и да приветстваме пролетта, която възражда самия живот. Защото животът сам по себе си е най-невероятната красота, която вселената е могла да сътвори. Наистина „добрите новини са на път“, но за да ги срещнем, е нужно да напуснем собствените си затвори, които ни вменяват измамна сигурност в свят, обречен да бъде споделян с другите живи същества.
Сега е моментът да празнуваме. Сега е моментът да танцуваме, да се смеем и от сърце да се радваме на всяка секунда, която ни е подарена. Сега е моментът да се прегръщаме и да се целуваме, докато чакаме добрите новини, докато чакаме нещото да се случи. Да празнуваме до несвят като в абсурдна пиеса, за която и Бекет благородно би ни завидял.
