Сигурно си чувала за „парадокса на избора“. Това е състояние, при което клиентите на която и да е стока имат толкова голям избор, че всъщност взимат решение за покупка супер трудно. Разнообразието би трябвало да е нещо хубаво, поне от потребителска гледна точка, но всъщност води до по-малко щастие и повече тревога, дали са направили „правилния избор“. Това пък се нарича „парализа на избора“. Накрая излизаме от магазина с нещо, което бихме купили, без значение дали е само то, или има още 80 сходни продукта.

Същото е и в любовта. Същото е и в търсенето на партньори. Същото е и в търсенето на по-добър мъж.

„Парадоксът на избора“ се формира като явление, когато конкуренцията и свободния пазар пълнят магазините, създават нови стоки, нови услуги и нови магазини, които пълнят с нови стоки. И, не, не ме разбирай погрешно. Изборът е важен, разнообразието е важно и никога няма да чуеш от мен да ти дудна как е хубаво да нямаш, за да ти е по-лесен изборът и като цяло да ти е по-спокойно. Както и да е. Но откъде дойде „парадоксът на избора“ при мъжете?

Откъде се появиха мъжете? Ами те винаги са си били тук. И винаги са били в общи линии същото количество. Даже малко са понамалели заради демографски закономерности.

Сега сериозно. Станахме много претенциозни и с много възможности за втори шанс, втори изход или някой по-добър профил във Фейсбук.

Фейсбук ни даде възможност да сме във всякаква форма на връзка с десетки, стотици, хиляди хора по света и у нас. Това е мрежа на мързеливо избиране с кого, кога, какво и за колко време да правиш. С кого каква близост да имаш. И за колко време. Това обърква мозъка. Кара и сърцето да закърнява. Обърква мозъка, че е лесно и че всички теб чакат.

Изведнъж той не може да анализира и обработи всички лица, които скролваш, а сърцето не може да разбере какво те трогва. За да те трогне, има нужда от време. Само си помисли колко лесно прибавяш и махаш нови приятели, колко лесно влизаш в контакт с хора, които ти пишат и лайкват. И сега си помисли как правиш неща, за да ги лайкват повече.....сериозно ли ми казваш, че не го правиш!?

Понеже всичко е анонимно и дистанцирано, хората са дръзки и понякога нахални и слагат директно картите на масата. Директният подход е хубав, но не и когато е директен с цел пестене на време. Няма излишни приказки, свалят те безугледно без значение дали понякога това ти харесва, или ти е противно. Има интерес към теб. И ти го разбираш. И това започва да не ти дава мира: колко всъщност си харесвана и може ли да бъде още повече, от някой още по-готин пич, от някой още по-завладяващ човек.

И край. Изведнъж твоя постоянен приятел започва да ти се струва скучен, еднакъв, еднообразен, познат. Прекалено познат. Излизаш с някого и е същата работа. Става, ама може и да е по-добър. Няма гаранция, но светът е голям и мъже дебнат отвсякъде. Смесила си реалността на истинските отношения и естествено изглеждащите хора, които имат победи и загуби, върхове и спадове и естествена стеснителност. Нека бъдем честни, виж си профилната снимка и снимките, които постваш, после се виж в огледалото и си помисли, че същото го правят и другите и че загадъчния принц, с когото си чатиш, всъщност си е един обикновен шопар от Две могили, дошъл в София под наем.

Но този тип ти изкривява „пазара“. Пише анонимно, има време да коригира, спокоен е. Най-често му е все тая дали ще си ти или някоя от другите три, с които си пише. Това не е истински интерес. Това е хвърляне на въдица, но така или иначе тези отношения създават грешно очакване, че винаги и навсякъде около нас има някой друг, някой по-добър.

Търсенето на по-добър мъж е отчаяна и самотна дисциплина. Не ме разбирай погрешно. Стремежът към нещо по-добро е хубав стремеж, защото той е тясно свързан със стремежа към лично щастие и ако някой те прави по-щастлива, или поне щастлива – той е. Но. Вечното търсене и вечното сравнение между това, което имаш и това, което можеш да имаш ще те побърка. Това не е живот.

Това е симулиране на живот с надеждата истинският живот да започне, когато се появи по-добрият. Такъв обаче може и да не се появи; да се появи, но да се окаже, че не е по-добър; да загубиш това, което имаш, но най-вече и със сигурност ще си загубила всички тези години „в търсене“ и тези години на симулиране на живот. Да не говорим, че ако си с някого само за да за не си сама, но в същото време си в режим „в търсене“, не е чистоплътно и не е лоялно. Абе, тъпо е.  

Що не си седнеш за задника, не изпуснеш всичкия този въздух, дето си поела, и не подчиниш живота на себе си и на момента. Не на абстрактните условности, а на реалността. Обърни се към този, който е до теб. Моделирайте връзката. Направете я вълнуваща, каквато мислиш, че някой друг евентуално ще дойде и ще ти я донесе. Не я носят, бе мацка, не се ли научи.

Ако искаш нещо, го правиш, посягаш, взимаш, променяш. Правете неща, които не сте правили, просто си я отгледайте и гледайте връзката, не като някво тъпо съжителство, защото „другите не стават за нищо“, много си отивате, за теб е перфектен, свикнали сте си и всякакви други рационални тъпотии.

„По-добър мъж“ е сянка, която изчезва, когато осветиш. Той е като слънчево зайче, което блести, но си остава оптичен трик. „По-добър мъж“ не е универсална единица нито в метричната система, нито в имперската система. Нито в твоя живот.

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.

Прочетете още от Симеон Колев:

• Богатият мъж работи
• Животът продължава, дори когато някой си отиде от теб
• Драма със срок на годност
• За какво трябва да е готов мъжът
• Ние сме учители и будители за децата си. Но най-вече будители