Не съм от тези, които чуват гласове, но когато се заслушам в себе си, чувам музика. Което е забавно, защото иначе ме бива в приказките, но определено мога да спечеля първо място в шампионат по фалшиво пеене.

Много страдах, че не ме взеха в хора някога. Ако знаете колко често ги освобождаваха от часовете по математика и на какви чудесни екскурзии ги водеше другарката Денева, която имаше масивни пръстени като камертони…И който пееше фалшиво, го чукаше по главата с тях. Иначе беше голяма скица другарката Денева и опита всичко, за да отида на някоя екскурзия с тях, но не стана.

В крайна сметка, установи, че пея фалшиво, защото нямам слух. Не че не чувам по принцип, а чувам различен тон, от този, който отговаря на съответната нота. Сега като се замислих, може да се окаже, че и фалшиво живея. Примерно някой ми казва, че за да постигна успех, признание и заслужена оценка, измерена в кеш, трябва да изляза на показ, да се промотирам, да казвам на света какво мога.

Аз казвам: Добре. След това започвам да правя нещото, което ми харесва, увлича, отдава ми се, поглъща ме, вдъхновява ме, изживявам цялата пълнота на процеса. Мога да потъна толкова дълбоко в кефа си от правене-на-любими-неща, че напълно да забравя факта, че има някакви хора, на които трябва да показвам резултата от моя кеф. И да речем, покажа го. Както се е случвало с някой и друг текст.

Оценява се, окей. Обаче после някой иска още. А на мен невинаги ми се прави. И започвам да се дразня, че вече не е кеф, а отговаряне на очаквания. Неизбежно е някак в този свят, който се движи повече от маркетинг и реклама, отколкото от онова, което е същността му.

Снимка: iStock

Или да кажем, цялата тази хамалогия с любовта, интимността, секса... това бяха теми, които ме вълнуваха дълги години. С тях станах „автор“ и дори имах период, в който изглеждах като „авторитет в областта“ - покрих някакъв норматив за показ един вид. Тогава тази част от външния свят, която по една или друга причина срещах, започна да ми връща обратна връзка, че май им звуча фалшиво.

Не за друго, а защото светът отвън искаше да вижда в мен филма за любов: аз и той в щастлива връзка, семейство, деца, пътувания, просперитет, „подкрепа в добри и лоши дни“... Обаче сега ще ви призная какво правех аз през цялото време.

Да речем, влюбвам се. Вълнувам се, гледам си телефона през пет минути, козметичката се опитва да ме вмести в графика си извънредно, ставам игрива, ставам потисната, ставам всичко, което може да се БЪДЕ в този екзистенциален вихър, наречен „любов”, и даже в редки случаи, евентуално, бих могла да се зарадвам на кебапчета и шопска салата - ей такива странни неща могат да ми се случат, когато пренасям своята любов върху външни обекти, за да бъде потопено всичко в магията на моето лично изживяване.

Някои неща обаче изплуват, не щат да се потапят. И окей, така да бъде, но аз не искам да ги гледам, нито да ги мириша, нито да ги изживявам, защото това, което изплува, често няма нищо общо с любовта, която усещам в себе си. И цялото това красиво нещо, сърце не ми даваше да го впрегна в схема: сватба, работа, готвене, пране, деца, внучета, артрит, проблеми с простатата, отстъпки в супермаркета, телефонът да ми звъни и той да ме пита „Къде си?”, някоя и друга ваканция на ски, море и прочее.

Снимка: iStock

Вие си знаете какво друго се прави в семействата, аз не се наемам да го знам това. Може и само така да ми изглежда отвън. Имам приятели, които истински покриват норматива „щастливо семейство“, и много им се радвам. Но това не е темата в момента. Мисълта ми беше, че тъй като при мен тази формална рамка, узаконяваща проявата на любов, не съществува, напълно се обезсмисли моят публичен показ и компетентно мнение по темите, които придават смисъл на моето съществуване.

Когато съм била влюбена, най-много обичах моментите, когато сме били заедно, и след това като тръгне всеки по неговите си дела, да взема да си седна някъде за по кафенце или на пейка в парка, и да си седя и да се наслаждавам на тази красота, която се разгръща в мен. Да си седя и никой да не ме знае, даже няма нужда да вижда усмивката, която се разлива из цялото ми същество.

Така е и с музиката, за която ви споменах в началото. Когато съм се потопила в себе си, усещам музика. И от известно време ми прави впечатление, че дори когато се кача в тролея, тя заглъхва. Обърнах внимание, когато наистина слушах любима музика със слушалки на ушите и по едно време се зачудих защо е спряла. Не беше. Шумът на външният свят я заглушаваше.

Снимка: iStock

Увеличавах силата на звука и ставаше по-гадно даже, дразнеше ме тази какофония от звуци. Спрях музиката, махнах слушалките. Тогава ми проблесна.

Когато усещаш вътрешната си музика, ти просто се чувстваш добре, без значение какво се случва или не се. Отворен си за всички възможности. Шумът на масовото съзнание обаче заглушава това добро себеусещане. Бърза да те вкара в час, да вмени норми, критерии, планове, стратегии, да си внесе страховете и съмненията, да търси решения, за да ги контролира, да изчисли баланса между загубите и печалбите, плюсовете и минусите, притиска те да търсиш стабилна основа, от която да предприемаш своите действия.

Не казвам, че това е нещо лошо. Умът ни е устроен така да се грижи за оцеляването на своя човек - приема и обработва информация отвсякъде. Категорично има своите достойнства и ни пази живи и оцеляващи. Казвам само, че заглушава музиката отвътре.

А когато свикнеш да я чуваш, вече нищо не е същото. Дори не ти се иска да „ставаш нещо” - лекарка, учителка, автомонтьор, брокер, цветар, писател, художник, счетоводител, каквото и да е... Достатъчно ти е просто да бъдеш присъстващ, независимо колко луд може да изглежда този свят, на който напоследък му е голям зор да си върне нормалността. Не съм сигурна, че ще успее, но както се разбрахме в началото, аз пея фалшиво. Освен това всеки „сам си преценЯ” кое за него е нормално и кое не, нали така беше? 

Това беше от мен за този месец. Празнувайте любовта! Винаги, навсякъде, всякак. 

Снимка: iStock

Прочетете още от Михаела Петрова:

• А с любовта какво стана?
• За свободата отвън и свободата отвътре
• „Ако имах машина на времето...“ – диалог с другото ми Аз
• Животът е, за да го изживееш. И да се радваш на всичко, което си
• Как социалните медии ме разсеяха от мен самата
• Багажът на желанията