В статиите ми неколкократно е ставало дума за неопределимото качество, което превръща любимите ни изпълнители на големия екран, независимо от пола им, в истински филмови звезди. Харизма, магнетизъм, актьорско майсторство, сексапил, чувство за хумор, скромност – всяка комбинация от тези характеристики, а и не само, прави звездите такива, каквито са.
Нека вземем за пример Бенедикт Къмбърбач. Английският виртуоз е горе-долу толкова далеч от традиционното определение за красив мъж, колкото може да бъде един човек. Продълговатото лице, широкото чело, асиметричните черти, втренчените очи – Къмбърбач спокойно може да бъде използван като модел за раса от извънземни същества от произведение на научната фантастика.
И все пак той е звезда – и ние го обичаме. Във всяка своя публична проява той говори красноречиво, интелигентно, не изпада в крайности, често се самоиронизира и видимо обича да се шегува. В ролите си на екрана Къмбърбач често е отражение на тези свои напълно реални черти. А басовият му тембър, често използван в документални филми, може да разтопи и солидно парче лед.
А сега нека вземем за пример Бри Ларсън, звездата на „Капитан Марвел“, най-гледаният филм на планетата за последните две седмици, включително и у нас. И нека разгледаме защо тя е най-добрият възможен пример за умела, квалифицирана актриса, която в никакъв случай не е филмова звезда.
Премиерата на „Капитан Марвел“ бе предшествана от какви ли не социални полемики, които умишлено игнорирах преди да гледам филма. Очаквах излизането на лентата, защото следя споделената вселена на Marvel Studios почти от създаването ѝ преди 11 години с „Железният човек“ – и не исках преживяването ми от първото гледане на „Капитан Марвел“ да е политизирано.
След като изгледах филма – и категорично установих, че не ми харесва – реших все пак да се информирам защо толкова се шуми около излизането му и неговата звезда. И бързо установих, че персоната на Бри Ларсън в реалността е точно толкова антипатична, колкото героинята ѝ Каръл Денвърс в „Капитан Марвел“ е вдървена, скучна и лишена от художествени качества.
Ларсън от години е защитник на леви политически идеи и противник на расизма и сексизма, в което не само няма нищо лошо, но е и препоръчително в 21 век. Но активизмът ѝ достига определени нежелани крайности в последно време и израз на това е и последното ѝ изказване, което предизвика спорове в Интернет.
На събитие, посветено на жените в киното, Ларсън изстреля произволни статистики за това колко процента от филмовите критици в Съединените щати са бели мъже и заяви, че „няма нужда 40-годишен бял пич“ да ѝ казва какво не работи във филма „Гънка във времето“, защото филмът не е направен за него. Трудно е дори да започна да анализирам колко абсурдно е подобно изказване, но ще опитам.
В текста ми преди две седмици, посветен на филма „Роди се звезда“, подчертах, че киното е универсален език за всички полове, раси и етноси. Едва на 26 години съм и въпреки това, през шестгодишната си кариера като филмов критик дотук, съм видял повече опити да се разделят и стереотипизират типове филми и аудитории, отколкото бих искал да видя цял живот.
„Роди се звезда“ и големият пропуск на наградите „Оскар“ тази година
Независими филми, арт филми, касови филми, филми за сноби, филми за nerd-ове, филми за деца, филми за възрастни – всичко това са ненужни, изпразнени от съдържание етикети. Киното подлежи на жанрова класификация, да, но встрани от това, истински добрият филм е добър, а истински лошият филм е лош, и може да бъде възприет като такъв от всеки зрител.
Нюансите на възприятието ни варират, следователно и мненията ни са различни – но това не ни прави nerd-ове, сноби, инфантили, феминисти, фашисти или каквото друго се сетите. Прави ни просто хора. Оттам произтичат споровете, полемиките, произтича диалогът като генерална форма на комуникация.
Затова е грозно, сексистко и откровено идиотско от страна на Бри Ларсън да заяви, че няма нужда 40-годишен бял пич да ѝ казва какво не работи за него в „Гънка във времето“, защото филмът не е направен за него, а за цветнокожи жени. В речта си актрисата всъщност посочва валиден проблем – фактът, че няма достатъчно жени в сферата на филмовата критика в Съединените щати.
В тази връзка вероятно просто трябва да дойде в България, за да се разходи из която и да е редакция у нас и да види колко феминизирана всъщност е журналистическата професия по тези географски ширини. Но дори липсата на жени в американската филмова критика да е валиден проблем, Ларсън подхожда към разрешаването му по възможно най-глупавия и детински начин.
Вместо по някакъв начин да насърчи дамите към това да се насочат към този тип професия, да подходи към разрешаването на въпроса градивно, с позитивизъм и ефикасност, Ларсън просто решава да отличи „40-годишните бели пичове“ и да заяви, че не им е мястото да ревюират филм като „Гънка във времето“. И на мен ми се иска да кажа, че не е мястото на 55-годишна, грозновата, неомъжена, изпълнена с цинизъм и омраза леля да ревюира филми като „Ла Ла Ленд“ и „Роди се звезда“, но не го правя, освен в най-тесен приятелски кръг, и то под формата на шега. Не го правя, защото родителите ми са ме възпитали по по-добър начин. Не го правя, защото въпросната леля може да има по-висок академичен ранг и със сигурност има повече опит в професията от мен.
Не го правя, просто защото компетентността на даден човек е критерият за това дали може или не може да ревюира даден филм, а не полът, възрастта или цветът на кожата му. И сега аз, един 26-годишен бял пич от слабо известна балканска страна, ще разгледам още два примера за изключително антипатично поведение от страна на актрисата.
Първият е това видео:
Интервютата на WIRED с различни актьори винаги се нареждат сред любимите ми, когато въпросните изпълнители са принудени да обиколят 50-ина различни медии, за да рекламират най-новия си проект. В тях знаменитостите четат сами някои от най-често задаваните въпроси в Google по техен адрес, след което им отговарят.
Липсата на водещ или на интервюиращ позволява на зрителя да получи максимално точно усещане за човека, който гледа на екрана си, за отношението, което той или тя има към себе си и към хората, които ги правят популярни, като търсят в Google имената им. И в повечето случаи интервюираните личности се показват като забавни, скромни и цялостно приятни.
Но не и Бри Ларсън. Както можете да видите сами, ако се насилите да изгледате клипа по-горе, височайшата носителка на „Оскар“ дори не отговаря на половината въпроси, от които се измъква с плоски шеги и високомерни подмятания от рода на „Ама вие сериозно ли Google-вате това?!“. Да, сериозно, госпожице Ларсън, някои заблудени души се интересуват от надутата Ви, скучна персона и задават въпроси от рода на това колко сте висока и дали сте ходили в университет.
Вероятно някой добър PR би могъл да тренира актрисата да не се държи по този дразнещ начин. Но самият факт, че Бри Ларсън има нужда от такова нещо, говори достатъчно красноречиво. За да оправите вкуса си от идиотското ѝ поведение, вижте интервюто на WIRED с един от най-симпатичните хора в Холивуд, който се държи уважително с феновете си, още откакто е на 15 години, Даниел Радклиф.
На последно място, но не и по важност, екранното поведение на Бри Ларсън в ролята на Каръл Денвърс в „Капитан Марвел“ вероятно е най-добрият урок от нейна страна по антипатично поведение. След фантастични представяния в ролите на героите на Marvel Studios от класни изпълнители като Робърт Дауни Джуниър, Крис Еванс и Марк Ръфало, нейната игра в най-актуалния филм в света в момента е вбесяващо и фрапиращо вдървена.
Робърт Дауни Джуниър – „Кръстникът“ на Marvel
Крис Еванс – Капитанът, от когото Америка има нужда в момента
Марк Ръфало – най-милото лице на Холивуд
За това отговорност трябва да поемат и сценаристите на лентата – героинята е илюстрирана като безгрешна, всесилна, идеализирана от пърия момент от действието. Тя не преживява никаква метаморфоза, никакво развитие, извършва всичките си подвизи без никакъв помен от трудност, героизъм или драма, винаги е разгневена, винаги е убедена в правотата си, винаги е готова да се кара с хората около себе си и има чувството за хумор на самовлюбена абитуриентка.
Накратко, Каръл Денвърс е арогантна, инатлива и парадоксално антипатична. И Бри Ларсън никак не помага тази представа да се промени с общо трите лицеви изражения, които демонстрира в рамките на цялото действие. Играта ѝ е толкова антиемоционална, че моментът, в който героинята ѝ Каръл се събира с най-добрата си приятелка след шест години раздяла със сълзи на очи, изглежда потресаващо изкуствен. За Бога, Вин Дизел в ролята на Бебе Грут в „Пазителите на галактиката, част втора“ изразява повече емоции с три думи, произнесени по различни начини в хода на филма!
Като фен на Marvel Studios, мога само да се надявам, че в „Отмъстителите: Краят“ братята Русо ще обрисуват по-интересен, ангажиращ и най-вече симпатичен портрет на Каръл Денвърс. А като човек, който не желае нищо лошо на Бри Ларсън въпреки факта, че съм 26-годишен бял пич, мога само да се надявам, че поведението ѝ ще се промени с течение на времето – защото нито тя е лоша актриса, нито политическите идеи, зад които стои, са лоши; лош е само начинът, по който ги представя, и антипатичният ѝ маниер на поведение.
