В условия на пандемия осъзнаваме, че в действителност нещата не са това, което са. В „нормално“ време всеки от нас съществува в някаква странна субективна реалност. Приемаме за даденост хора, предмети и обстоятелства, убедени в своята непогрешимост.
Чувството, че сме обречени на вечност, подхранва самомнението ни, а подобно себелюбуване рано или късно бива подложено на изпитание.
Да си затворен вкъщи не е никак приятно, нито е лесно, но когато имаме толкова много часове за размисъл на разположение, ние бавно отваряме очите си за малките нещица, които иначе не забелязваме. Те отново стават толкова обозрими, че думи като „доброта“, „любов“ и „съпричастност“ наистина се изпълват със смисъл. Употребяваме ги на място, разбрали колко важни са в условията на изолация. Да обичаш означава да мислиш за другия, да го пазиш.
Говорим си за...
Пандемията е бич за егото, защото без подкрепата и любовта на останалите хора, то бавно, но сигурно самоубива. Не можем да живеем разделени един от друг – това е в пълно противоречие на съществуването ни като човешки същества.
Децата носят невинни души и често от тях чуваме изрази, които ни карат да застинем в откровеност, каквато рядко упражняваме в обичайния си начин на живот. Задават въпроси, които ни връщат към самата реалност, извън отиграната ни представа за нея. Затова сега детският смях под прозорците ни липсва. Затова сега се връщаме назад към спомени за собствената ни невинност, която по една или друга причина сме заровили дълбоко като томахавка, насочвана от собствените ни страхове към куп несъществуващи врагове.
Колко са безсмислени войните и колко е глупаво да смятаме, че сме център, около който гравитира всичко останало!
Често „важните“ неща, в които сме се вкопчили като удавници, ни дърпат назад. Вместо да се носим по естественото течение на живота, изпитвайки наслада и радост, гребем в обратната посока, без да осъзнаваме близостта на брега. Затова сега, когато броим часовете у дома, осъзнаваме колко хубави моменти сме изпуснали, докато се правим на герои.
Героизмът без другите също е невъзможен.
Грешките могат да бъдат поправяни и в това се състои човешката ни същност. Умът може да сгреши, но сърцето винаги ще поправи стореното. „Доброта“, „любов“ и „съпричастност“ са важни, колкото смеха на дете. Защото има думи, които не е нужно да изричаме. По време на принудителна самотност именно те придават съдържание и стойност на очакването.
Още от автора:
- Страхът бяга бързо, но нищо не може да се мери със скоростта на смелостта
- Има още невидяно, има още неизказано
- Важно е да празнуваме, докато чакаме добрите новини
- Най-силни сме по време на любов
- Когато мъж избира цветя
