С филмите е същото като с книгите – има ги всякакви и споровете коя книга е “висока литература” и коя не, кой филм е класика и кой обикновена боза, не стихват. Разбира се, не е нужно да си професор на филологическите науки или филмов критик от Кан, че да отсееш сеното от плявата в полето на киното и литературата.
Работата обаче е там, че човек има нужда както от качественото, така и от посредственото. Или иначе казано – колкото и да са изпинани, дълбокомислени, вълнуващи и драматични вечните класики, понякога имаш нужда от нещо леко, лесно за осмисляне, ненатоварващо и развлекателно.
За себе си съм установила, че в края на деня, когато най-сетне имам шанс да се отпусна и да си почина ментално и физически, нямам капка желание да гледам драматичен филм, пък ако ще и да е най-добрият на всички времена. Нямам капацитета да понеса разнищване на философски проблеми, преминаване през катарзиси и душевни катаклизми, епични сцени и раздиращи чувства. Предпочитам да гледам нещо ненатрапващо и лековато, което ще позволи на съзнанието ми да се носи по течението на непретенциозността.
Съвсем наскоро изгледах един сравнително нов български комедиен филм. Няма да споменавам името, за да не взема да засегна тънкообидната родна кино гилдия, но мога да споделя, че отдавна не се бях забавлявала така пред екрана. Доколкото можеше да се чуят (защото българското кино е прокълнато с ужасно озвучение), диалозите на героите бяха напълно абсурдни и неестествено звучащи, опитите за шеги почти им се получаваха, а всеки втори кадър бодеше очите с продуктово позициониране – то не бяха вафи, кафе, алкохол и газирано, сладолед, класически и електронни цигари, бяла и черна техника, мебели, молове, компании за недвижими имоти, че дори морски курорти.
Половината герои смело си рецитираха репликите и мятаха празни погледи, но въпреки това цялостната атмосфера беше приятна, забавна и някак наивно очарователна. Имаше сцени, които ме разсмиваха с глас и сълзи, а това не е за подценяване. Много по-лесно е да разплачеш човек, отколкото да го разсмееш.
Последният филм, на който така добре се забавлявах, беше не помня кой поред “Бързи и яростни”, когато героят на Дуейн Джонсън-Скалата спраска гипса на ръката си единствено напрягайки мускули и сключвайки заканително вежди. Отново в същия филм имаше сцена, проследяваща полета на автомобил от един небостъргач в друг (да, през стъклата), след което това продължи да се движи – търкалях се от смях под седалката. Най-добре похарчените ми пари за кино!
Хората не сме чак толкова просто устроени създания. В нас се прелива богата палитра от чувства, желания, страхове, стремежи, мечти и недоволства. Щастието се постига в моментите на спокойствие, а такива можем да изпитаме само, когато чувствата ни са в баланс. Затова и различните външни влияния дават различно отражение върху повърхността на душата ни.
Няма защо да се притесняваме или да избягваме неща, които са заклеймени като “тъпи”, недостатъчно културно-извисени, полезни или стойностни. Човек може да харесва и хайвер, и леща и в това няма нищо странно. Нека не се ограничаваме сами, а се подчиним на желанията и нуждите си, дори понякога те да ни изглеждат някак примитивни. Пуснете си “тъп” филм, прочетете една “лека” книга и изобщо да не ви пука.
Още от автора:
- Човек се променя с годините и то как...
- За червилото и женствеността
- Удоволствието да не правиш нищо
