Можем ли да убием другия с любов. Да! Можем ли да нараняваме с жестове и от загриженост. Вербалната агресия, равна ли е на физическата?

Колко можем да изтърпим в името на любовта?

Колко връзки можем да отрежем и колко приятелства да загърбим? Редно ли е приятелите да разбират трепетите на сърцето или могат да те обвинят и егоцентрично да настояват за вниманието ти, когато в сърцето ти има бодли от любов, вътре в теб пърхат пеперуди, а цялото време, което можеш да отдадеш е времето, в което да потънеш в прегръдките на любимия човек?

Да се откажем от очакванията изисква сила, а подчинението е съгласието с изискванията на другите. Къде, обаче е границата, отвъд която съпротивителните сили на инстинкта за самосъхранение крещи и отказва да се съгласи.

Тогава страхът се превръща в сила, а духовния имунитет мобилизират арсенала си. Гневът надделява, а любовта отстъпва. Редно ли е? Къде започва твоя свят и свършва светът на другия е въпрос, който остава да виси под напора на дамоклевия меч.

Мечът, който ще откъсне за винаги едва надникналите надежди за взаимност. Черно-бял ли е светът или нюансите са гарант за взаимното разбирателство. Това е въпрос на напасване на характери, а намирането на отговорите отнема време.

Тогава идва убийството от любов. Колко време отнема? Кой може да каже? Само вглъбените един в друг влюбени.

Убийствена е ситуация, в която отказваш да се отдадеш, разкриеш и довериш на другия. Трудностите са бодливата тел, която оковава сърцата, докато нежността и разбирането не разкъсат оковите. Само смирението е истинската причина да освободим душите си от натегнатото его на контрола върху другия и обсебването на личното му пространство. Едва, когато се отървем от демоните на миналото и съблечем прангите на нещастията можем да бъдем свободни да обичаме искрено.

До тогава вървим по трънливия път на страха и правим грешки, които убиват взаимността. Заради другия правим разрушителни компромиси, събаряме мостове, скъсваме нишки на приятелства и се надяваме на чудо, което да донесе хармония.

После стъпкваме крехките листенца на доверието, сковани от страх, или стиснати в мъртвешките ръце на сенките от предишни болки. Казват, страхът е най-лошия съветник, но как да се освободим от него, когато респектиращата личност на другия е обсебила крехката увереност.

Когато загубиш в тази нелека партия шах, откриваш уроците, на които неочаквана, непоискана и странна среща ти е дала знаците. Всички привидни негативи се разпръскват подобно на искрици огън, попаднали под напора на зимна вихрушка. 

Невъзможните решения, изведнъж  просветляват в ярки истини, които отсяват приятели от врагове, завистници от истински загрижени и мними доброжелатели от реалните хора, които те подкрепят и не обръщат гръб, въпреки предразсъдъците.

Неведнъж съм казвала, че всеки човек и всяка среща са учебник. Учебник по живот, достойно поведение и ценност, които научени, отбелязват отличната оценка в житейския бележник. В противен случай те връщат на поправителен за нехайно  пропуснатия урок на живота.

С благодарност е нужно да се приема и унижението, и възвишението, защото само минавайки през трудностите израстваме, изграждайки характера, който ще ни е нужен в истински невъзможните битки!

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.