Стара истина е, че ако е важно с кого ще замръкнеш, два пъти по-важно е с кого ще осъмнеш. Не само за любов иде реч, ама сега аз за любов говоря. За любов, подчертавам, не за свалка след дискотека, не за "ау, колко се харесахме с този, седнал насреща ми на купон, дето цяла вечер ме бройка", не за "най-после колежката ми върза след две питиета да отидем вкъщи да пием отрезвяващо уж кафе" и за още стотина поне варианта в този смисъл.
Почти на всеки са се случвали, да не дърпаме моралистите за мърморещите езици с глобални обобщения. Бързи времена, високи скорости, времето лети, хвани мига, защото след миг дим да го няма, веднъж живеем, една патка мислила, мислила, пък (всички го знаете), може пък нещо да излезе, по-добре да съжаляваш за нещо, което си направил, отколкото за нещо, което не си, пак стотици варианти. Като оправдание или като укор.
В края на краищата, всяка коза за свой крак, тоест всеки отговаря за себе си. Аз съм последният човек, който укорява. И последният, който ще влезе в оправдателен режим. Заедно го живеем този живот в този точно отрязък от време, тъй щото всеки има право на наблюдение, мнение и обобщение. Аз най-вече наблюдавам, мнение собствено винаги имам, а под общ знаменател никога не слагам. Въпрос на възпитание. Само че любовта обикновено връхлита и доста често ти изпива акъла.
Не казвайте на никого, обаче понякога и моят не е оставал ненапит, като менците на гиздава мома, която се държи на положение сред мегданя. Онзи ден си говорихме със скъпия ми как съвременните дами са доста по-напористи при търсенето на партньор, което мен изобщо не ме учудва. Еманципация, плахи мъже, зашити за полите на мама, баба, леля, стринка, арогантни батки, дето си мислят, че мачо идва от името на котарака в съседния апартамент, който мяука разгонено по цели нощи, пак опряхме до стотината причини. Бърз секс за два-три часа, след уточнението у нас или у вас, среднощни таксита, извинявай, че се видяхме, аз ще ти звънна (номера на джиесема ти, разбира се, не е поискан, ама кой да се сети в суматохата при скоростното обличане), чао, коте, утре съм на работа.
Иначе аз все се майтапя, че някой ден ще взема една мухобойка и ще разгонвам адските мацки, дето му налитат на рояци. Не са се кой знае колко залетели, ама отчаяни жени дал Господ. Пък и в любовта има игрички, дърпане на въженцата, галене на самочувствието. Едни от чаровете й, на тая вечна радост и мъка, дето без нея сме за мустака. Скъпият, за това ми е скъп, но далеч не само за това, е с чувство за хумор, та не се втелява, а ми вика да внимавам в картинката, щото той у всеки мъж живее по един мавър, а в него двама се били настанили. Добре че не са си подавали носовете, иначе току-виж се бях стреснала.
Аз самата съм ревнива точно колкото прословутата копринена кърпичка на Дездемона. И скъпият го знае, но още по-знайно е, че е добре да си имаш едно на ум, ей тъй, за всеки случай. Та си плещим ние такива разсъждения за жените, за мъжете, за нещата от живота, докато използваме още топлите вечери, след като му е приключило работното време да поскиторим по уличките, че не се знае докога. И когато, както гениално го е казал Салваторе Куазимодо, неусетно пада вечерта, си хващаме такси, без въпроса у нас или у вас, прибираме се, пием по чаша вино и всичките тези три неща.
Tой тръгва към кухнята да изпуши една цигара, а аз промърморвам „Чао, маце, утре си на работа…“ Смях да има, макар и ленив и сънлив. Скъпият ме прегръща и промърморва: „Ние сме си у дома, скъпа. У дома е там, където се будим заедно…“
