Ясно е, че не се шегува. И аз не се шегувам.
Щото от много майтап се оказва, че все аз го нося. И отнасям.
Сиреч, ако да съм по пол от страната на булката, нали съм се нагърбила да се правя от страната на младоженеца. Тоест нагърбили са ме. Още от времето на знатните звеноводки и тъкачките многостаннички. Времето на трактористките и кранистките, на героините на труда, които се сражават на трудовия фронт рамо до рамо с мъжете и естествено са едни гърди пред тях.
От времето, когато мъжете тихичко се скатаха по бюрцата в канцеларийките и се усмихваха като продавачи в парфюмериен магазин. Топличко, уютничко, на трудовия фронт нищо ново. Но когато нямаше вече зеленчукови масиви и доменни пещи, като закриха институтчетата с канцеларийките, мъжете ги гепи депресията. И кукнаха да преживяват, преживяйки битието и съзнанието си. Мъжките момичета нямат време за депресии, защото трябва деца да хранят, бащите им да успокояват, че и целия свят наоколо да дундуркат. Немъжките – лесна им работата – я миска, я плеймейтка, я друга, чисто женска професия (не онази, древната, много моля, тя не е запазена територия за женския пол отдавна).
Докторки на науката станаха учителки в училища със затихваща дейност, комбайнерките се преквалифицираха в автомонтьорки, многостанничките – в домашни помощнички. Щом с четиресет стана се справяш, няма начин да не устискаш между две капризни хлапета, печката, пералнята и торбите от супера, зер и на предишната си длъжност това си го правела, без изобщо да се замислиш. Само ордените сваляш, че да не дрънчат.
И да не те сочат с пръст, че си ретрограден елемент, защото това пречи на конкуренцията в свободния пазар. Ако някой си мисли, че се изисква по-малко мъжество в обуздаването на няколко класа тийнейджъри, ръгнали по училищните коридори, които знаят, че ти получаваш за цяла година това, което бащите им изкарват от „бизнеса” си за една седмица, просто живее в измисления свят на тезисите за българската нация, нация техническа.
Учителският труд е по-тежък от този в Долината на голямата химия от времето, когато там се работеше яката и се дишаше на пресекулки с пълни гърди. Само че заплатите тогава зад апаратурата и сега зад катедрата са несъизмерими в левова и валутна равностойност. Ако ви мине през ума, че да въртиш домакинството на новоизлюпени парвенюта с претенции за мебели Версаче и шадраван с розова вода в хола, е фасулска работа в сравнение с 12 часа в кабинката на кулокрана, да си припомни дванайсетте подвига на Херакъл, който според всички източници си е бил мъж отвсякъде. Мъжките момичета обаче го тръшкат на земята като стой, та гледай. Щото нямат друг избор. Веднъж мъжко момиче, цял живот мъжко момиче. Айде, бе! Лично аз отказвам да ме титулуват нежно и възторжено с това звание. Отказвам да съм силна.
Отказвам да мога всичко. Отказвам да съм сторъкия Шива и стоножката, която стъпка след крачка преброжда територии и стига навсякъде. (Това е метафора, стоножките живот си живеят.) Отказвам да боледувам на крак и да се влача по корем към заветните върхове на… На каквото и да било, защото така трябвало, а не защото аз така искам. Отказвам да се чувствам виновна, ако не съм врътнала мусака, ако съм си купила нови обувки, ако съм отишла на кафе с приятелки или просто съм си легнала на дивана с книжка в ръка.
Отказвам да стискам зъби и да бъда рамо-подпиралка, както отказвам да бъда ракета носител за нездравите амбиции на когото и да било. Отказвам да жертвам своето спокойствие и душевен комфорт, заради желанията на другите, отказвам да съм длъжна да присъствам или да отсъствам, да пея, когато не ми се пее и да си преглъщам сълзите, когато ми се вие от мъка.
Отказвам да правя това, което не ми се прави и да се съобразявам с какво се очаква от мен. Слизам от кулокрана, зарязвам трактора насред нивата, изключвам тъкачните станове – нишката на съдбата си мога да спрягам и на ръка.
С тая ръка, с която се подписвам: аз не съм ничие мъжко момиче. Аз съм си моето момиче, което отказва да е каквото и да било друго.
Вижте още от Маргарита Петкова:
- Колкото и да ти се иска – ти не си аз!
- Скрити съкровища от спомени, сладки записи на живота или просто усмивки от старите ленти
- Мъжът на тъпачката
- Не ти обещавам нищо!
- Не съм ти вързана в кърпа!
- Той си тръгна… Какво да правя сега?!
