Трябва да ти кажа...

12.07.2018 17:00

В началото може и да е било Словото, така или иначе, не помним. Но сега пък е такава говорилня, че иди отсявай словото – слово. И все пак думите остават свръзка. Когато изживееш нещо, без значение добро или разочароващо, споделянето му е майката. Иначе на човек му иде да се пръсне. „Трябва да ти кажа“ е едно неустоимо „трябва“. Каквото и да преживеем, то се обезмисля или става непосилна тежест, ако не го съпреживеем с някой друг.

Спомням си, преди години, носех си някаква мъка и вървях по улицата. Беше от онези мъки, за които ти се струва, че е невъзможно да отминат. И така, докато вървях, си представих как отивам в редакцията на моята най-добра приятелка, отварям вратата й, поглеждам я и се разплаквам. Стигнах до стаята й, отворих вратата. Моята приятелка не беше там. Не се разплаках. Търсих я по другите стаи, в кафенето, в кръчмата, в която обикновено се събираха колеги. Никаква я нямаше. Така се ядосах, че не я откривам, че ми мина – същата онази мъка, за която преди пет минути ми се струваше, че е невъзможно да отмине.

От нямане на чие рамо да поплача, седнах в едно кафене да я опиша. Писах с часове, докато си представях, че разказвам всичко на моята приятелка. Тогава успях малко да поплача. Докато се оформяха думите, успях и да се разсмея, обаче. И да стана остроумна, и цинична, и умилена, и самоиронична, и възгордяна, и самосъжаляваща се, и „много сладка“, и ... каква ли още не. И то вече беше невъзможно тази мъка да е още там.

Когато много си харесаш някое изречение, мисъл, каламбур – целия поток на съзнанието, дето се отприщва и бълбука, започваш да се кефиш. Появява се усмивка на устата. А тя винаги е светещата табелка с надпис EXIT. Започнеш ли да си се харесваш, дори когато преживяваш тежка вътрешна драма, тя се размива в цялото, което си.

Спомням си, че когато по-късно се свързахме по онези стари домашни телефони, единственото, което се чух да й казвам, беше: „Страхотен текст написах..., за онази история писах, все едно ти я разказвам, обаче чуй колко яко се получи...“

Това може би беше един от първите случаи, в които имах ясно осъзнаване, че емоциите, които върлуват като мъртво вълнение или цунами в нас, са илюзия, която буквално се помита от друга силна емоция, която да ни завладее. Малко като рецептата да си удариш главата в стената, когато те боли главата.

Тогава още не бяха на мода „номерата“ в такъв момент да призоваваш на помощ невидими сили или положителни емоции – били те ангели или самият Бог, били те просто „енергии” на любов, благодарност, състрадание. Но сега като се замисля, май това, което ми се е случило, е да послушам интуицията си. Да навляза в болката, унижението, страховете си директно. С меча на вътрешната истина - химикалката и белия лист. И да копая, докато започне да извира животворната вода на твореца у мен. Онзи който не отрича гадната случка, а я превръща в история, която за него има смисъл. Чрез процес, който го забавлява. Резултатът е, че когато сложиш точката, това изживяване отново те вълнува по начин, който искаш да бъде споделен.

Вече десет години наблюдавам, че споделянето в социалните медии не носи същия ефект. Вълнението от преживяното се пръсва в ефира сред стотици непознати и понякога губи очарованието си. Думите, които ни свързват, когато общуваме лице в лице или когато свързваме мислите си с авторския текст от книга, която ни привлича, имат друга сила. То е интимно преживяване. Ти и онзи, който те слуша; ти и героите от книгата взаимно се съгласявате да съпреживеете историята, поезията, усещането си за нещата от живота. Това усещане, че „си разбран“ от някой друг е магията, която ни свързва.

Нали знаете, как нововлюбените двойки и хора, които се обичат, често си звънят един на друг с думите „Знаеш ли какво стана? Трябва да ти кажа“. Когато не са се виждали по-дълго от цял ден, с нетърпение изричат: „Имам много да ти разказвам“. И това обикновено не са някакви извънредни събития. Но докато единият ги е преживявал, разделен от другия, си е мислел как иска да ги съпреживее заедно с любимия. Това е превърнало едни обикновени ежедневни случки, в цветни и пъстри картини за споделяне.

Развълнуваните думи „Трябва да ти кажа“ са изключителен акт на интимност. Никога не ги подценявайте, когато ги чуете – в този момент сърцето на човека, който ги казва е избрало имено вас, за да съпреживее своето разгръщане. Ако небрежно го прекъснете оттегчени: „Е, какво толкова? Не разбирам защо така си се развълнувала“, това сърце ще покърви известно време, но не след дълго, ще се затвори за вас.

Дори в момента да не ви е до това, да си имате други грижи и занимавки, чуете ли детето си, мъжа си, своя приятелка, да произнесе „трябва да ти кажа“, спрете с всичко, което смятате за по-важно и изслушайте онова, което другия желае да съпреживее с вас. Дори и само по тази причина, че в този момент, вие сте избраният, обичаният. Това са едни от най-истинските моменти, в които създаваме трайна връзка на любов и уважение помежду си. Разгръщаме се заедно. В партньорство.