Михаела Петрова
Още в ранни зори на 1 март се върнах в кафенето, което обичам, за да напиша този текст. И на мен ми беше любопитно да узная дали това, че от много време въобще не ми се пише, се дължи на затворените заведения, в които съм свикнала да работя. Вкъщи не е същото. Никъде не е същото. По едно време работех на място, където в последната година нямах почти никаква работа, но трябваше да вися там в работно време. И все си казвах, „Днес ще пиша“, но никога не се получи. За да пиша, си удължавах обедната почивка в най-близкия любим и вкусен ресторант наблизо. Музата винаги ме чакаше там. Понякога подрънкваше чашата си с мартини с шумящия разбит лед, друг път се отдаваше на гурме удоволствия, докато ми разказваше каква е визията ѝ за нещата от живота. Обича да се отдава на разкош моята муза.
Сега ѝ е друга темата и седи умислена над чашата си кафе с няколко капки мляко. Даже не поиска кроасан със синьо сирене и карамелизирани смокини. Чак се чудя какво ѝ стана, след като предвкусвах този кроасан още щом отворих очи. Но слушам, както каже. И съм си благодарна, че похапнах вкъщи.
„Ето това е“ – казва ми тя. „Откакто съм в карантина, взе да си угаждаш като се грижиш за себе си сама. Вместо да отидем някъде и да оставим други да се погрижат за нас, а ние да танцуваме, да се вълнуваме, да раждаме идеи, да ги хвърляме като фойерверки, кой видял-видял, да звъним по звънците на хорските заключени врати и да бягаме, а после много да се смеем“.
Ей така като започне да ми говори, ми става гузно и започвам да се държа като отговорен зрял човек: „Е, хайде сега, това с карантината не зависи от мен“. По-неразбиращо вцепеняване не бях усещала: „Как така не зависи от теб? Ти създаваш света си. И аз искам да знам защо създаде свят, в който аз съм под карантина“. Тука е излишно да се спори. Музата е изначално лишена от възприятието, че каквото и да било съществува или може да бъде създадено извън нея и нейното творческо въображение.
И внезапно ми хрумна да изляза от парадоксалната ситуация с финт: „Този свят го създавам заедно с теб. Ти защо създаде свят, в който си под карантина и разделена от приемника на вдъхновението ти? Не знам дали можеш да си го представиш, но моята човешка функция е да възприемам резултатът от творението ни чрез отражението му към мен – онова, което идва отвън. Така че аз ще продължавам да твърдя, че не зависи от мен. Явно обаче, зависи от теб. Кажи ми защо го измисли това – да си под карантина, а аз да го преживявам?“
„Да поставяш нещата, хората, изживяванията си под карантина е готино. Така разбираш дали са твои или не“ – казва го, сякаш това е най-нормалното нещо на света и аз съм тъпакът, който има нужда от едно голямо мартини, за да реши дали да продължи разговора си с музата, която от гледната точка на трезвомислещия човек у мен, се е напушвала, докато е била в изолация. Вместо това обаче, решавам да се разсея с нещо, което по принцип ми е досадно, но някак ми дава фундамента на познатото усещане за сигурност, че тия всички неща, хора, изживявания, за които трябва да се погрижа точно днес, са си нещо, което въобще не съм избирала. Но поне ме карат да се чувствам нормална от гледна точка на възприятието, че стабилните неща са онези, които идват в живота ми отвън. Слагам музата отново под карантина. Допивам кафето. Изключвам компютъра. И за известно време се чувствам нормална. Но не ме свърта. Вместо да ме успокоят, всички тези нормални неща, ме правят невротична.
Връщам се по някое време в кафенето. Взимам си карамелено макиато. Дишам дълбоко. Пуша цигара отвън. Няма я тази муза. А толкова исках да ми каже какво има предвид с това, че като поставяш нещата под карантина разбираш дали са твои или не.
Докато я чакам, се сещам за четирите неотворени кашона от предишното ми местене на дом. Бях решена да си създам мой дом, обзаведох го, изпонакупих си „мои“ неща. Почти веднага след това го напуснах, прибрах всичко и се нанесох временно в малко, но удобно жилище. Не съм отваряла тези кашони 4 години. Вече не помня дори какво има в тях. Не съм сигурна, че ще бъдат „моите“ неща, когато дойде моментът да напусна тази квартира. Спомних си как миналата година бях платила пътуване, което не се получи. Сега има нова, изгодна оферта за него. Никакъв импулс нямам да отида. Спомних си дори как навремето щях да се женя за един човек, който замина с първата емигранстка вълна на 90-те, за да осигури по-добро бъдеще за нас. И как, когато се завърна след 6 години, вече не ни изглеждаше добра идея да градим общо бъдеще. Сетих се и за още „карантирани“ неща, хора, изживявания, към които нямам желание да се връщам, дори и когато те се връщат отново в живота ми.
Междувременно мейлът ме подсеща, че наближава времето да подновя платения си абонамент за сайта. Какъв сайт? В първият момент решавам, че това е някакъв скам. Плесвам се по челото - точно преди година, когато започна всичко с ковид-изолацията, реших, че ще правя мой собствен сайт с абонамент за текстове, както правят любимите ми не-български блогъри. Ами, не, няма да подновявам този абонамент. Не ми се играе на „Марк Менсън“ – дори и неговите текстове вече скролвам само отгоре-отгоре. Пък и „фейсбук народът“ всичко си знае. Отдавна отминаха времената, в които фактът, че си автор за популярно списание или любим сайт, подхранваха илюзията, че си някак по-ексклузивен. Странно е, но ми олеква от това внезапно и много лесно сбогуване с остатъците от месианския комплекс, присъщ на почти всички пишещи хора.
Връщам се пред компютъра с отворения файл, който чакаше музата, за да го довърши по някакъв много мъдър начин. Заварвам до кафето си, чинийка с кроасан със синьо сирене и сладко от смокини. Казва, че навън е слънчево и иска да се разходим. „Няма ли да довършим текста?“ – питам. „Е, ти нали току-що разбра, че не съм някаква муза за писане? Че най-голямата карантина, в която ме държеше, е убеждението ти, че съм при теб, за да пишеш някакви текстове. Аз съм тук за изживяването на живота, не за неговото описание. И без друго, това, което можем да изживеем, никой не може да го опише. Ставай да ходим навън и да лудуваме“.
