Обръщали ли сте внимание какви са етапите, когато дойде поредното известие за актуализация на някое от многото ви приложения в мобилните телефони? Първо деинсталира програмата, след което я инсталира отново, заедно с актуализациите. И ако случайно други приложения са заели много памет, може да откаже актуализация или да поиска да изтриете онези, които не ползвате особено често. А вие може и да не ги ползвате често, но си ги искате.

Те вече са интегрирана част от вашия живот и технологичните му удобства. Представяте ли си някой ден, когато къщите ни станат “умни”, да ни предлагат да изхвърлим печката, ако забележат, че дълго време поръчваме храна отвън? Това допускане може да прозвучи странно, може би дори някак плашещо-зловещо, но да попитам: колко от вас си пазят телефонните апарати с шайба? Или книжните тефтери с телефони? И да ги пазите, не задръстват ли те някой прашен ъгъл, таван или мазе на къщата ви, където се складират неща, които ви е “жал да изхвърлите” или са мил спомен. Просто не сте имали подръка изкуствен интелект, който да ви нервира с напомнянето, че не ги ползвате.

Разбира се, това с досадната процедура по актуализациите на приложения важи за андроид устройствата. Може би притежателите на другия основен модел няма да разберат за какво говоря, а само ще поклатят глава с успокоението, че инвестицията им си е струвала. Но може би нямаше да ме озари идеята, за която сега ще разкажа, ако нямах стар модел андроид, който се налага да чистя ръчно от кеш, данни, да деинсталирам и повторно инсталирам, до стигам до решения “майната му на това приложение, само ми заема памет”.

Е, същото е с пеперудите. Репликата е от вица за майката, която поискала от бащата да обясни на сина деликатно какво е секса като даде за пример живота на пеперудите. А бащата припомнил на сина си тяхно приключение в една хижа с хижарките по време на лов и му казал, че и с пеперудите е същото. Но в случая, ще направя аналогия с метафората, която често се използва за “просветлението”, “въплътеното възнесение”, “духовната еволюция”, “реализацията на Аз Съм Присъстивето”..., който както си е свикнал да го нарича. И онзи любим цитат от “Илюзии” на Ричард Бах:

“Търсиш проблемите, защото имаш нужда от техните дарове. Това, което за гъсеницата е краят на света, за Учителя е пеперуда”.

Актуализацията - нашата лична, на физическо, ментално, емоционално, психично и т.нар. “духовно” ниво е съпроводена от същия процес. За да се случи, първо има деинсталация. И ако сме прекалено задръстени с памет за всякакви неща, които дори не ползваме често, ще откаже извършване на въпросното надграждане. И ще започнем да “лагваме”, един вид. Системата ни ще настоява да изхвърляме ненужното по всякакви начини, дори и с болести. Трудно се издържа на такова психично напрежение каквито сме емоционални и сантиментални същества, вкоренили в себе си мантрата “Историята се повтаря”. И тя, какво да прави - повтаря се. Щом така сме казали... А ние реагираме на отражението с нелепото: “Ооо, не, пак ли?” и дори може да стане още по-вманиачени да търсим външна причина, вместо да вземем голямата метла и да изчистим ненужните приложения, спомени и убеждения от собственото си енергийно поле.

Снимка: iStock

Ние не сме машини, ще каже някой, обаче на този виртуален опонент мога да кажа само, че технологичните процеси, които човекът може да измисли само и единствено копират онова, което вече интуитивно знаем за структурата на собственото си съществуване в този физически план, чиито основни характеристики са че има пространство и време. Нищо не измисляме, само го екстернализираме - изнасяме го извън себе си, за да може да видим как работи вътре в нас. Е, така работи. “Същото е с пеперудите”.

Сигурно сте гледали някое от многобройните видеа какво се случва в какавидата. Превръща се в някаква безформена каша. Разграждане и ново изграждане по време на тази хибернация.

А всъщност пътят към усъвършенстването, включително на собствената ни природа е само един - изхвърляне на всичко, което кара системата ни да лагва.

Паметта за травми и ограничения, за недовършена работа и несбъднати мечти, които са принадлежали на друго време, място и среда. Паметта за отхвърлена любов, за провали и неуспехи - сравнени с някакви наложени от социума представи за успехи и модели за щастлив живот. За да се освободим от тях, не е нужна любов. Нужен е кураж. И състрадание към себе си. И благодарност за изживяването.

Снимка: iStock

Нужен е кураж и да изпратя с благодарност това, което още нося в дисагите си дори като красив и мил спомен. То принадлежи на моментума от време и пространство, в което е било изживяно. Няма нужда да го нося като багаж, ако искам да вървя напред, колкото и да ми е мило.

Нужен е кураж да се отворя за състраданието и прошката за всяко неприятно, объркано, срамно преживяване, от което изпитвам смълчано неудобство. Независимо как го чувствам, то е било преживяване, което съм избрала, за да извлека и неговата мъдрост. Щом тази работа веднъж е свършена, “данните и кеша” могат спокойно да се изчистят. И приложението за последващо изживяване може да бъде изтрито.

Ако си представя целия този процес като пищната експлозия на цветове от падащите есенни листа, дори мога да почувствам нюансите на всяка различна емоция, която ще премине през мен като невероятна красота.

Нужен е кураж, за да се отворя за ново изживяване след всяка нова актуализация. Без да знам какво предстои. И без да поставям условия, характерни за старите, деинсталирани програми.

Актуализацията предполага, че новото ми преживяване ще бъде много по-разгърнато от всички предишни, които само са ме бавили. А тъй като същността ни има естествената склонност да се разгръща от точката, в която се намира, всяко “бавене” лесно се разгръща в циклене. И от циклене - в усещане за темпорална безкрайност. Няма нужда. Крайно време е за разгръщане в актуализацията, не в задръстената от подробности памет - както на лично, така и на обществено ниво.