Той ме научи да (се) обичам

13.05.2022 13:00

Преди години мой приятел, малко увлечен по психология и езотерика, ми предложи един тест. Много простичък и на първо четене – елементарничък. Напиши, вика, от първо до пето място хората, които обичаш най-много. Бе, Боже, 1, 2, 3 – децата ми по ред на номерата, родителите ми – анблок, обичам ги еднакво, и любимия – тогавашния. Казах ви, че тестът направо глупавичък, ама лаф да става.

Приятелят ми помълча, поусмихна се и ме застреля: „А себе си на кое място поставяш?“ Себе си??? Че нали кого обичам, аз кого обичам? Мда. Разбрах. Ако човек не обича себе си, тоест не се приема такъв, какъвто е, как би могъл да обича някой друг? Независимо кого.

Не става въпрос за самовлюбеност и нереална преценка, за самооблащение и егоизъм, не!

Ако не се грижиш за себе си, как ще се грижиш за обичаните си, ако не се харесваш, как ще харесваш другите, ако не се приемаш, как ще приемеш когото и да било, такъв, какъвто е, защото ние можем да искаме да помогнем някому, но нямаме право да изискваме да го прекроим по свой тертип.

Още от Авторите

Просто е, ако се замислиш. Но да се замислиш, трябва работещ мисловен апарат. Всички имаме мозък по рождение, как обаче ще го използваме си зависи от желанието ни да го правим. Всеки орган, който не се употребява, става рудиментарен. Не че бая народ не си живее с песен на уста със закърнели умствени дейности. Ама да излезем от сферата на медицината, философията и всички тези науки, по които не съм специалист, само споделям мнение. Този тест така и не разбрах кой от великите го е измислил, но съм го прилагала доста често.

На среща в едно малко градче ме заговори млада жена, дошла специално от селце в планината, за което са чували само в околността. Женски разговор - за любовта, за мъжете, за нещата от живота, аз за това си пиша, тя затова ме чете. Не споменава нарочно имена и локации, жената беше интелигентна и образована, работеше там по специалността си. Просто приказката тръгна в тази посока, та сметнах за много удачно (за нея, не за мен!) да ѝ предложа подредбата според теста. За да ѝ помогна, не от любопитство. Децата, естествено, този, когото обича, естествено, още един-двама… и изведнъж жената спря изреждането.

Видях наяве светкавицата, която озари мисълта ѝ и тя повиши леко тон: „Ама чакайте…и себе си обичам! Май ако не се обичам аз, никой няма да ме обича…“. Малко извинително ме погледна, да не би да е направила лошо впечатление, а аз я прегърнах. Тя вече беше решила проблемите си, които споделяше с мен, невиждайки, че решението е пред очите ѝ.

Почти всички ние не виждаме дървото, взирайки се в някаква далечна сламчица, която може и да не съществува, освен във въображението ни. Докато нещо (човек или обстоятелство) не ни отвори очите. Царе сме да се самозалъгваме, да си доизмисляме, да наслагваме собствените си въжделения върху образа на човек, от когото искаме приятелство, обич, съпричастие, та не ни и минава през ум, че градим въздушни замъци върху подвижни пясъци. После защо се срутили. Бе това да не са ти египетските пирамиди или Великата китайска стена. Атлантида е потънала безследно, че нашите илюзии ще са вечни. Родоският колос се е сринал, че колосът на чувството към някого, което сме си издигнали на пиедестал ли няма да рухне. Градовете на маите тънат във все още неразкрити руини насред джунглата, та великите ни любови ли няма да представляват само места за евентуално пътуване не спомените ни като емоционална атракция. Родителите си отиват, децата отлитат по своите си пътища, любовите… казах вече, приятелства умират, за да дойдат нови, всичко тече, всичко се променя и какво остава сред всичко това?

Аз. Ти. Той. Тя. В единствено число. Всеки за себе си и свързан с другите. Но за да се свържеш с някого, трябва да те има. Физически и психологически. С ценностната ти система, с морала ти, с това, което можеш да дадеш и с това, което можеш да приемеш. Сложно ли е? Ами само амебите не са сложни. Поне не толкова.

„Скъпи“, мъркам лениво, но очите ми светят в тъмното като на дебнеща котка, „бързо подреди от едно до пет кого обичаш най-много?“ Скъпият пали цигара, бави отговора и казва тихо, но уверено: „Себе си“. Усетил е как мускулите ми се напрягат – от пръстите на ръката ми върху сърцето му до пръстчетата на краката ми под чаршафа и продължава, преди да кажа каквото и да било: „Най-много обичам себе си – такъв, какъвто те обичам, скъпа, точно такъв…“ И аз се обичам повече от всичко на света!