Тоя стремеж към скъпото не ви ли прави евтини?

01.07.2021 13:00

Съвременният свят се върти преди всичко останало около парите. Едва ли не и радост вече можеш да си купиш от магазина. Радостта вече има цена. Защото сме станали такива. Материални. Слуги на материята, ако ми позволите да се изразя по-директно.

Всъщност това е и причината да се трудим – по седем, осем, десет часа на ден. Понеже няма как да си купим храната от магазина само с усмивка.

Ах, само да имаше как да си платим сметките за тока с усмивка! Колко щеше да е хубаво и колко усмихнати щяха да са хората! Щяха да намират смисъл да излъчват положителна емоция. И нямаше да сме намръщени и вечно недоволни от реалността, която ни заобикаля. Простете, но ние сами си я правим такава, каквато я виждаме. Нашите действия я моделират. Преди действията – мисленето.

Някои хора живеят с убеждението, че за да са удовлетворени, е достатъчно хладилникът им да е пълен и да могат да си позволят вечеря във възможно най-скъпия ресторант или да отидат на възможно най-скъпата почивка на някой остров, или да си купят възможно най-скъпата кола, или да живеят във възможно най-скъпия апартамент в центъра на града.

Аз питам: тоя стремеж към скъпото, към върха на айсберга, към най-най-най-най, не обезценява ли душите на тези хора? Не ги ли прави евтини?

Не ги ли превръща в едни лъскави опаковки без съдържание? Не им ли отнема най-хубавото в живота – да могат да се зарадват на нещо, което не е предмет? Нещо, което не е нито смартфон, нито плазмен телевизор. Нещо, което не е тленно.

Още от Авторите

Отнема го, разбира се. И обикновено не го връща повече. Хората, които са роби на порфтейлите си, остават такива завинаги. За тях това е нормално. Да имат, да имат, да имат! Да се пръснат от имане! Това имане обикновено запълва някакви други празнини вътре в човека. Празнини, за които той не иска да говори. Празнини, които иска да прикрива с притежание.

Илюзия. Самозаблуда. Притежанието не може да направи човек щастлив. Нямам предвид само притежанието на вещи. Когато считаш партньорът си за собственост, например, той рано или късно скъсва веригите. С имането е същото. Да имаш, да имаш, колко пък да имаш?!

Един ден самият живот ще ти покаже какво е да нямаш. Ако тогава не си подготвен, става много страшно.

Затова е много по-добре да нямаш. Понеже после като имаш – цениш това което имаш. И го пазиш като очите си. Очите, с които виждаш света. Такъв, какъвто сам си си го направил.