Чудила съм се едно време, когато умът ми беше къс, а животът ми се виждаше предълъг, как така тихата вода е най-дълбока. Морето е бурно и много по-далеч му е дъното от това на кладенчето до къщата на дядо ми, което неуловимо подбликваше, ако се вгледаш. После акълът ми взе да попораства и започнах да разбирам от подтекст. И от народна мъдрост.
Няма да правя анализи, просто отнякъде трябва да се започне, защото всяко нещо си има начало и край.
Аз съм от тихите води. Не крещя, не парадирам, не подскачам, не окряквам пространството с вижте ме коя съм, не хлопам срамежливо с мигли така, че да ме чуят на другия край на фейсбук колко съм 'нам какво си, не тропам капризно с краче, че светът ми е длъжен, защото не е смятам такова поведение за неприлично. Даже не плача горко на чужди рамене как съм онеправдана, неразбрана и недооценена. Просто не се чувствам такава.
Имам си вътрешен център, забила съм си здраво гротмачтата на житейския си кораб в мен самата и – сияйни брегове или бесни урагани пред мен, каквото дойде. Приемаш и преодоляваш. И продължаваш.
'Щото колко ти е дълъг пътят, никой не знае. Не казват. Ама е твой и няма кой друг да го измине вместо теб.
Не можеш да се сърдиш на живота и обстоятелствата, в които те поставя (или сам се поставяш, нека не прехвърляме проблемите от болната глава на здравата), още повече, че обикновено сами си създаваме и пречките, и късметите.
Не нижа елейни слова, от опит го казвам, а той, този опит, е и доста горчивичък. И слава богу, че иначе как ще усещам капчиците мед, които се отронват в сърцето ми.
Това си е метафора, ама без метафори не може, въпреки че аз съм по конкретиката.
Конкретно – тиха вода съм. Мнооого търпя, ама свърши ли ми търпилото… Неее, не крещя, не вдигам скандали, не се жалвам наляво и дясно как така на мен точно ми се е случило нещото си, някой да ме е карал насила да джапкам в кална локвичка, около която са нацъфтели глухарчета?
Глухарчетата са много красиви, като малки слънчица са, но след две седмици се превръщат в също така красиви пухкави бели сфери и от най-нежния полъх на вятъра – отлитат накъдето ги отвее. Остава да стърчи стъбълцето и даже листенцата вече не стават за салата, остарели са.
А ти си джапкай в локвата, ако щеш, ама локвата не е с целебна кал, нали… Та гледай да прекрачиш и прашен, не прашен, стръмен, не стръмен, хващай си пътя.
Говорим си за...
И не, не хвърляй ядно камък в локвата, тя не ти е виновна, просто си е такава, само дето ще те опръска още повече със смрад и нечистотия, та трябва да я носиш със себе си, докато стигнеш до някоя чиста река, която не клокочи и не се плиска игриво, но в нея можеш да нагазиш и да се пречистиш. Нищо, което не сте виждали и нищо, което не сте преживявали, нали?
И не става дума за природни явления, а за човешки отношения.
Само че ако не сте газили в заблатени локви и не сте плували в прегръдките на галещи езера, как ще различавате едното от другото? Единият от другият? Човек от човека?
Опитът, опитът. Горчивият, за да стигнеш до сладкия.
Един индивид (добре, де, изобщо не е само един) тъй се плацикаше в приятелството ни (подчертавам – приятелство, не отношения, съдържащи междуполово привличане), че изгуби почва под краката си. Тоест удари дъното. Собственото си дъно, моето няма как. И потъвайки, взе да крещи. Не за помощ, да крещи срещу мен, щото аз съм му се видяла виновна – тихичка съм, но не се гърча удобничко според собствените му илюзии, не подлагам плитчинки да си се настанява там за почивчици, и най-важното – не тека натам, накъдето му се ще.
Ами – плувай, човече, и излизай по-бързо, аз си имам път, а ти продължавай да крещиш от брега колко съм всякаква.
Да, всякаква съм, водата е менлива според времето и ландшафта, но си тече, защото знае, че има път и океанът я чака. Природни закони, не съм ги измислила аз, овации за майката натура.
„Шшшшт, тихо, тихо, тихичко, скъпа, че потъвам много надълбоко“, шепне Скъпият.
„След малко можеш можеш да крещиш в ушите ми…“
Екстремист, бе!
Още от Маргарита Петкова:
- Не вярвай на сълзите в мъжките очи…
- Ти решаваш дали да си с мене, всичко друго решавам аз!
- Разбира се, че размерът има значение!
- Такъв мъж, честен кръст, не ми трябва!
- Нещо забравено, нещо намерено, нещо червено и нещо за после
- Имаш ли любов, имаш всичко
- Мъжът трябва много да яде, тихо да говори и високо да се смее
- Любовта не хвърля трохи след себе си
- Ах, този парещ и изгарящ ноември в очите му с цвят на кестени
- Старомодните мъже никога не излизат от мода
