Тя мърка, но и драска

25.02.2019 12:00

Една приятелка беше публикувала фрагмент от стиховорението на Недялко Йорданов „Във неочакван и неистински“.

Във неочакван и неистински,
почти невероятен час
през пясъка на всички рискове
пристигна любовта при нас.

И спираме. И хлопват в мрака
две независими врати.
Но тя стои пред тях, тя чака
и като кученце скимти.

Стихотворението е хубаво.

Възхищавам се на хора, които използват думи, които всички ние познаваме, но със същите думи ние сякаш четем инструкции за сглобяване на анасьор на немски, а те свалят мацка на италиански.

По-важният въпрос след този стих е - това ли е любовта?

Нима любовта заслужава да стои пред някоя врата и да скимти покорно и тъжно? Не, не мисля. Любовта не е съзададена от милост, по милост или за милост.

Хората, които приемат любовта като тъжна жена в дъжда, молеща за чадър, бъркат любовта с тъгата заради несподеленото щастие.

Бъркат любовта с поривите и трепетитите, за които другата страна е останала глуха. Бъркат любовта с липсата на достойнство и с отговнорстта някой друг да пази тяхното достойнство.

Има такива жени и такива мъже. Те използват егоизма и болката си, за да държат другия влюбен в себе си.

Поставят собствения си егоизъм пред свободния полет на любовта, а това не е любов, а зависимост. Зависимостта е зло. Тя е вкопчване в нещо. Вкопчването изкривява каритната, защото толкова много си се вкопчил в нещото, че вече не можеш да го видиш от далеч. Не можеш да го видиш изобщо. Само го окичваш с очаквания. Тези хора искат жертви и за готови на жертви. Често пъти лекомислено. Казват “в името на любовта”. Правят много, но заради това, което ще получат насреща. Казват - ако не ме обичаш, ще се побъркам, не мога да живея без теб!

Любовта е не да откажеш да приемеш липсата на любов, а да приемеш решението на този, когото обичаш най-силно да не те обича. Да приемеш цялата разруха, която носи това негово решение за теб. Защото любовта е стихия. Тя топли, но понякога пари, тя те носи над водата, но понякога дави.

Тя мърка, но и драска.

Любовта има характер и аз не я искам толкова лирична, чуплива и ранима.

Защото любовта не трябва да е беззащитна, а всесилна.

Не трябва да шепне, а да крещи. Не трябва да пита, а трябва да нарежда. Дори да ранява, не трябва да е ранима, а могъща. И най-вече не трябва да се моли, а да е неумолима...

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.

Още от Симо Колев: