Ти знаеш ли как се чака Маргарита?

11.04.2019 16:00

Защото тя никога не идва навреме. Не нарочно. Просто за нея времето не съществува. Измислена категория е. Ако знае коя дата е, забравѝ да знае деня от седмицата. Никога не й се е получавало. Тя казва „до сряда, значи” и пристига в сряда. Все едно коя точно. „Добре, на 14-и”, кима и на 14-и е там (където и да е това). Все едно кой месец.

А когато става въпрос за часа… Бога ми! Никога не казвайте на Маргарита „В 18:45”, защото тя ще бъде на мястото в девет без петнайсет. Точно. За нея осемнайсет е осем, петнайсет е пет, понякога шест, но никога три. По часовник. Уточнете „в седем вечерта” и всичко ще е наред. Дотолкова, доколкото всичко може да е наред с Маргарита. Нали разбирате, че ако е наред, това значи, че не е Тя, а просто някоя, която случайно носи нейното име и която още по-случайно сте срещнали и сте решили да я припознаете. Е, тогава не се сърдете, че всичко ще е точно, ясно, навреме, идеално, подредено и… скучно до скомина. След седмица или месец.

Няма да го има очакването, което е същественото в цялата тази работа. Защото чакането е нищо, в сравнение с очакването, което следва. То е същината на нещата. Очакваш първото й изречение. Очакваш втория й поглед. Очакваш третото питие и дали изобщо ще се стигне до него.

Очакваш поредния четвърт час, защото никога не знаеш дали ще го има. Очакваш петия сезон, в който едновременно ще цъфтят орхидеи в лапавицата и щъркелите ще отлитат на юг с рязък завой обратно към гнездото си на някоя камбанария, чиито камбани ще звучат в ушите ти с ускорения пулс, предизвикан от „Всъщност аз…”. След всъщност аз очакваш края на света или избухването на свръхнова, никога не се знае. Аз никога не съм виждала как се чака Маргарита. Разказвали са ми. С възторг, с насмешка, със завъртане на пръста в областта на слепоочието, с умопомрачителна въздишка – кой както го е наблюдавал и възприемал.

Дори само с поглед са ми казвали повече, отколкото с думи. „Абе, идиоти – викаше Дороти с червените обувки – какво разбирате вие от чакане! Че той (Той!) се преобразяваше един час преди тя (Тя!) да влезе в кафенето, бе! И всички знаехме, че чака нея (Нея!), без да ни го казва. Така никога никоя друга не съм виждала да бъде чакана…” Ама Дороти не може да е виждала чак пък всички чакащи мъже, все пак, та вписваме описанието й в графата „емоционална нестабилност”. С намигване към аудиторията.

Защото на Дороти винаги тайно й се искало, вместо да е обула червените обувки и да търси Вълшебника от Оз в компанията на страхливи лъвове (светски), тенекиени човеци (тенеке, та дрънка!), сламчовци (плява, плява!) и котаракът (не кучето Тото!), да бъде Маргарита, която чакат. Очите на тайните ни желания винаги са по-големи дори от тези на страха. „Абе, гледай си чашата, а не вратата” е реплика към всеки, който чака Маргарита. И още „Какво си гледаш часовника през пет минути?!”, и „Копеле, или ще дойде, или няма да дойде”, и „Блажени са верующите”…

Блажени са, пише го в Голямата книга. Защото как ще чакаш, ако нямаш вяра, то си е априори напразно. Не че Маргарита не може да се появи точно в момента, в който си престанал да я чакаш. В момента, в който изобщо пък не ти е идвало на ум, че ще дойде. Дори в момента, в който изобщо не ти е до нея. Ей тъй – с ъгълчето на окото мярваш черното й кадифено манто или люшването на клошираната й пола, та светът се залюлява като панаирджийска въртележка и ако не запазиш равновесие, върви я гони по булеварда или малките пресечки. Може да намериш на плочника само някое стръкче отвратително жълто цвете.

И да не направиш връзката, което е още по-страшно. Защото Маргарита, дори и да е дошла, точна като сигнала на астрономическата обсерватория, просто ще каже „Аз всъщност трябва да тръгвам”, именно по причина, че не правиш връзки. А тя не обича да обяснява. Не е завършила педагогически профил. Нейният екзистенц минимум е максимален. Да, времето за нея не съществува, приема го като напълно измислено (от някой друг) понятие, обаче за сметка на това временните неща изобщо не я интересуват. И ги подминава като бързия влак малките гари.

А изобщо не е изключено да спре (и да остане!) в някое кантонче насред полето, ако то е пълно с онези вечни неща, които са извън времето и пространството. Тези, които я чакат и тя бърза към тях. Все едно дали в 15:02 или в 5:20. Просто за да дочакаш Маргарита, трябва да си Майстор. Някои са успявали. Поне така казва Дороти с червените обувки.