Това съм го написала преди… леле, няма да казвам колко, ама са десетилетия, когато съм била скандално млада и скандално глупава. Вярвала съм си до буква. Аз, тъй като нямам въображение и съответно – въжделения, винаги съм залагала на конкретиката.
Каквото ми е на душата, това ми е и на устата. Не го препоръчвам, защото не винаги е правилно, понякога просто трябва да си премълчиш, ама това се учи по трудния начин, с всички житейски ситуации, през които преминаваш. Не става въпрос за притворство, а за елементарен разум. Не става въпрос за пресметливост, а за елементарно пресмятане на ситуацията. Нещо, което всеки от нас трябва да знае, защото нито сме единствени на този свят, нито сме центъра му, нито можем да налагаме каквото и да било на когото и да било.
Абе, как си представяте, че тропайки с крачета и юмручета, ще принудите някого да стане щастливата проекция на вашите желания? И най-важното – сигурни ли сте, че ако го постигнете, няма горчиво да се каете и да си биете главата за какво ви е било?
Разбира се, когато става въпрос за чувства (ах, чувства, чувства…), ние малко не се замисляме, първосигналното влечение избутва в килерите на разума всичко, което не ни изнася. Нормално е, хора сме, подвластни сме на емоциите, не сме компютри, по-скоро в главите ни се джуркат едни компоти, в които сме консервирали надлежно плодовете на желанията си. Те обаче нямат нищо общо с реалността. Поне в по-голямата си част. Защото сме си ги набрали по собствен вкус, пък той не винаги, далеч невинаги, е реален. После що компотът бомбирал!
То компютър ще гръмне, ако го наблъскаш с неправилна информация, с данни, отричащи се една друга и с фантасмагории, вие за елементарна ферментация се ядосвате и пустосвате цяла вселена. Само не и себе си. За себе си го казвам.
И обяснявам. Значи – влюбила съм се. Безсмъртно. И умирам от любов, ама вдигам рамо, не се давам, един вид и от висотата на мижавите си 22-3 години, се изрепчвам на един много Голям и много Мъж (главните букви са нарочни!) с малчуганското си великолепно нахалство:
„Никой мъж няма право над мене, та дори да се казва Иван!“.
Говорим си за...
Предупредих, дето съм конкретна, та и името му споменавам абсолютно точно, щото Иван си се казва човекът. Ма няма да си играем на шикалки, да сме наясно. Че дори продължавам с „Всеки мъж само мъж е пред мене, та дори да се мисли за бог!“, тъй, де, не че той се е мислел, ама аз да предупредя. Смешно е, нали?
Боя се, че усмивката му, докато го четеше и блясъка в очите, не са били само израз на гордост, породена от възпяването му в римите ми, а по-скоро са криели тихичкия му смях, който ми е спестил. Лудо-младо сън засънило, че нещо зависи от него. След достатъчно години аз сама се смеех на себе си и на всички онези, които издигнаха това ми стихотворения като знаме на еманципацията.
Ама каква еманципация, бе братя и сестри? Подсъзнанието ми си го е казало в прав текст – „Ти решаваш дали да си с мене“. Ами ако не реши? Какво, по дяволите, ще решавам аз? Кое всичко друго? То нищо няма да има за решаване. Ни-щич-ко!
Освен може би как да си превържа охлузените юмручета и разранените крачета. И да внимавам. Поне в изказа. „Скъпи, правя се на три и половина, захапала химикалката, виж сега, тука пише пиеса от еди кого си с еди колко си букви…“ Скъпият се обляга назад и промърморва: „А-а-а, скъпа, аз само играя в нея, всичко друго решаваш ти!“ Мъж. Голям. Главните букви са задължително нарочни!
Прочетете още от Маргарита Петкова:
- Разбира се, че размерът има значение!
- Такъв мъж, честен кръст, не ми трябва!
- Нещо забравено, нещо намерено, нещо червено и нещо за после
- Имаш ли любов, имаш всичко
- Мъжът трябва много да яде, тихо да говори и високо да се смее
- Любовта не хвърля трохи след себе си
- Ах, този парещ и изгарящ ноември в очите му с цвят на кестени
- Старомодните мъже никога не излизат от мода
