Ти да не си телефонистка, бе!

28.03.2019 17:00

Седим в любимото кафене, любимо, защото е малко, уютно и в краен квартал. Място, където можеш да си говориш, без да ти проглушава ушите най-новата песен на световно и дори национално неизвестни звезди-еднодневки. Мястото нямало значение, а? Няма, ама друг път. Тук сервитьорката знае какво ще си поръчаме, преди още да сме го направили и ни го носи – капучино с канела, фреш и след това малките конячета с малките тортички.

Дълбоко в себе си всяка жена крие по едно малко момиченце, което знае кога да се покаже – само пред малкото момиченце в очите на приятелката си. Пред другите сме такива, каквито изглеждаме в настоящия момент. Не чак стари чанти, ама добре поддържани дами и сдържани работещи жени на неделно разпускане. Познато ви е, нали?

Най-малкото сте го виждали, ако още не го практикувате. Та, както всичко е по познатия ред, забелязвам, че тя си е извадила телефона пред себе си и докато говорим, погледът й все бяга към него, взима го през пет минути, проверява нещо, а разочарованието тегне в очите й и вгорчава малките конячета, придружени от малките (ама мнооооого малки) тортички. Което някак нарушава дългогодишния ни презнеделен ритуал. Щото ние с тая жена си знаем зъбите, педикюрите, коламаските, абортите, дрехите и обувките, дето си ги менкаме в зависимост от килограмите, които трупаме или сваляме, да не говорим за преживяванията и съпреживяванията, абе всичко.

Магдалено, викам, (тя не се казва казва Магдалена, разбира се, ама сме свикнали да се наричаме една друга с различни имена, според ситуацията), я вземи да се покаеш като какъв дух от бутилката чакаш да изскочи чрез електрониката. Не, бе, Максимийо, що се правиш на изповедник, просто… отвръща тя и се мъчи да намери думи. Много добре познавам това търсене. Още по-добре познавам това, дето се крие зад него. И кой, питам делово, кой е той, Любов Орлова? Срещнали се на едно фирмено парти, готин, забавен, разсмял я още с второто изречение от разговора, който продължил и след партито в близкия пиано-бар, не, нищо още, просто излизали няколко пъти, той скъсявал дистанцията, а тя хич и не я спазвала, щуротии, вика.

Телефонът й дрънва и веднага бива сграбчен, за да си провери смс-а, а разочарованието, разляло се по лицето й, кара бдителната сервитьорка да донесе тутакси две малки конячета. Без тортички. Щото й е ясно, че следобедът ще се отече. На въпросителния ми поглед, приятелката, дето си знаем, зъбите, абортите, целулитите и т. н., отговаря примирено „Каза, че ще ми звънне…” Ахааааа. А уточни ли кога, питам. Е, днес, де. Ми то днес голямо, Гергино, двайсет и четири часа. Е, стига, де, ясно, че през деня… или привечер… може и довечера… Може и утре, че и другиден, гадничко продължавам.

И декламирам всеизвестната сентенция, че мъжете не звънят, когато ги чакаш. Факт. По закона на всемирната гадост. Сещам се за една мнооого стара случка, запомнена мноооого добре. Завършвам гимназия, чакам абитуриентски бал, на бала кавалер ще ми е училищното гадже, което е две години по-голямо от мен и всички ми завиждат, а аз съм кукнала до телефона вкъщи и при всеки звън грабвам слушалката, за да я оставя разочаровано върху вилката.

И продължавам да седя в очакване. Зверско, нервно, обречено, въздишащо и катастрофално. Баща ми, който няколко пъти вече е минал покрай мен, уж между другото ми задава въпроса защо съм се монтирала като истукан. Чакам Вихър да ми се обади, отговарям. В колко часа, пита татко. Ми… днес… (Нещо познато да намирате, ако следите мисълта ми? Не, нали – нищо ново под слънцето.) Абе ти да не си телефонистка, бе? Гласът на баща ми е леко насмешлив и още по-леко назидателен, което от човек, дето никога не повишава тон, си е доста респектиращо. Кажи му на Вихър, продължава благо татко, да ти казва, че ще се обади между два и три, или между пет и шест часа. В този час можеш да стоиш и да чакаш.

Другото време си е твое и никой не разполага с него, освен ти самата. Един час. Предостатъчно, за който иска да те намери. А който има желание да го направи – ще се обади в тези рамки. Обицата на ухото ми дрънчи по-високо от всички телефонни звънци в живота ми. Та, викам аз, Теменуго, ти телефонистка ли си? Щото телефонната палата я закриха, демокрация, модерни технологии и животът много забърза напоследък, няма време, както се казваше едно хубаво телевизионно предаване, спряно, разбира се, щото друго си е ожени се за непознат и фермер търси жена. Бърза, пустият му живот и не знаеш кога ще удари последен звънец.

Оня звънец, дето няма да го чуеш даже. Бе, що не си гледа работата, хвърля телефона в чантата си тя и прави знак на сервитьорката. Този път коняците са големи. Както подобава на две пораснали момичета.