Тате, стига ли ти пенсията?

15.11.2018 14:30

Седях си в колата и чаках дъщеря ми да излезе от метрото. Докато наблюдавах хората по улицата с надежда да я зърна, забелязах човек, който с клатушкаща се походка обикаляше около колата ми. Беше бавничък, внимателен. Очевидно не пиян, прилично и чисто облечен. Не беше и клошар. Мина отзад и започнах да го наблюдавам в огледалцето за обратно виждане.

Наведе се внимателно и взе нещо от земята. Вдигна го към небето и тогава видях – паричка. Погледна я много внимателно и я сложи тържествено в портфейла си, който извади от вътрешния джоб на якето. След това продължи да обикаля напред–назад и вече съвсем очебийно гледаше в земята. Явно търсеше още парички. Вече не можех да гледам никой друг – само него.

Намина и към кофата, която беше точно пред мен от този тип „иглу“, които са за разделно събиране. Хвърли един поглед в отвора, но не като клошар, а така – уж случайно си минава. Пазеше си достойнството.

Взех металните левчета от раничката си и аз излязох от колата и също започнах да обикалям около нея.

Здравейте, казах му. Видях, че намерихте паричка и тя много ви зарадва. И затова реших и аз да ви зарадвам с тези. И протегнах ръка.

Притеснявах се малко как ще го приеме, но и той протегна ръка към моята и се усмихна. Взе ги.

Хубав човек, белокос, възрастен. Прилично облечен с шапка Adidas, топло яке, малко разпуснат анцунг, но чист. Заприказва се веднага. Първо зажали за колата си, която явно ще я забраняват, защото била стара. 25-годишен Нисан. Купил си я в добрите времена, направо от сервиза. Малко харчела, много слушала, ама на, сега може да му я вземат. После ме предупреди, че „захващат“ дистанционното заключване в паркингите на моловете, да внимавам много. Засмях се, че вече съм опарена и зная.

След това каза със слог на майстор на словото: „Вие ме зарадвахте, аз ще ви разсмея“. И ми разказа виц за инопланетяни, така се изрази, които кацнали на земята, за да проверят дали има интелигентна форма на живот. А когато се завърнали на своята планета казали – има да, едни смартфони, но чудно защо орангутани ги носят.

Позасмях се, но чак весело не ми стана. След това човекът си вдигна шапката, за да ми покаже белега от операцията, която му направили след инсулт. Беше чаровен като бебе, което си показва юнашките рани. Този инсулт обясняваше и клатушкащата се походка, но не и будния ум и чувствителност.

Чакате дъщеря си, каза. А моята сега роди. Тя е по-голяма от вас, ама със секцио стана. И показа надлежно как е бил направен разреза.

Тя знае 6 езика. Аз навремето й намерих работа и тя от най-ниското стъпало почна, а сега е вторият човек във фирмата. Европейска заплата получава. 5 000 евро.

После замълча и добави:

Ама защо веднъж поне не ме попита как се оправям с моята пенсия.

Дойде неговият тролей, той се сбогува с пожелание за много здраве и се качи. А аз се отправих към ескалатора на метрото, защото много исках да видя дъщеря си веднага. Представих си главичката ѝ и в този момент я видях. Стиснала носна кърпа около нослето си. Тъжно ми стана.

Какво ли не бих направила, за да са добре моите деца, да мога да ги гушна и погледна в очите, да им направя чайче, да ги лекувам… Разтрих раменете на дъщеря си, обясних ѝ как да си взема лекарствата, гледам я как на топло си чете Хари Потър, чувства се сигурно, но ми е тъжно.

Какво ни се случва с отминаващото време, което преобръща ролите и родителите ни стават клатушкащи се деца, показващи белези от операция на инсулт, радват се на стотинка и гледат уж небрежно в отворите на кофите.

И очакват въпроса: „Тате, стига ли ти пенсията?"

Не те попитах за името, мили страннико, и сега съжалявам. Но усещам, че се зарадвахме и стоплихме взаимно. Благодаря ти за вица, предупрежденията и благодарния начин, по който взе стотинката от земята.

Още от Ива Дойчинова: