Каквото е имало да се случи през лятото, случило се е. Любопитството на есента е все още плахо, но става все по-осезаемо. Щъркелите отлитат на ята, устремени към по-топлите си домове, но оставят след себе си сигурната убеденост, че любовта не свършва. Тя е тук, независимо от празните гнезда, които ще чакат пролетта да се завърне.
Заминаването е само илюзия за раздяла.
В забързания градски живот сме склонни бързо да забравяме колко невероятни са миговете, в които природата ни напомня красотата на живота. Докато сме в близост до морето, сякаш обичта не ни напуска, но дойде ли есента, отново ставаме подвластни на тревогите и часовете, в които ни се „налага“ да доказваме себе си. „Възхитената локва“ от стихотворението на Емили Дикинсън отново се превръща в огледало, в което виждаме отраженията си такива, каквито другите биха искали да бъдем.
А ние не сме по-различни от птиците.
Също като птиците ние не спираме да обичаме, макар изпитанията на ежедневието да ни поставят в ситуации на всякакви предизвикателства. Обикнали ли сме веднъж, ние вече не можем да съществуваме без любовта, която се рее в небето, оставила се в прегръдките на вятъра.
Страстта никога не бива да ни напуска, защото чрез нея провокираме живота да ни предостави максималната възможност да проумяваме щастието. Повечето от нас нямат основания да се оплакват. Въпросът е да не позволяваме на безпокойството да превземе чувствата и емоциите, които могат да ни карат да се усмихваме.
Също като птиците трябва да се научим да оставаме там, където любовта не може да ни предаде. Времето е само изпитание и от нас зависи какво и колко ще съхраним след лятото, което само дава вид, че ни напуска.
Ние сме това, което мислим и чувстваме. Оставим ли се в ръцете на рутината, ще забравим, че имаме криле. На всеки от нас съдбата е отредила свободата да бъде себе си, да обича и да бъде обичан, затова по-често трябва да гледаме към небето. То винаги е синьо, независимо от надвисналите облаци. То никога няма да ни излъже, защото без птиците ще престане да съществува като източник на вдъхновение.
Не се страхувайте да се лишите от удобството на познатото и удобното. Често то е толкова измамно, колкото илюзията, че птиците си отиват. Сега, когато токчетата на есента отекват все по-отчетливо, не забравяйте, че любовта е завинаги. Защото времето не съществува. Защото единствено тя е способна да направи душите ни леки – колкото перце.
