Тъй ми го рече, докато ме изпращаше до нас. Към обяд. Няма защо да гадаете – и да ви скандализирам, все ми е тая, все едно не оставате да нощувате при любимия си. Аз го правя напоследък често. Достатъчно често. Не се хваля, смятам тия работи за нормални. По-ненормално е да се пристискваш, че ау, как може! Може, който го може. Който има къде да пренощува, защото иска и защото го искат. Без взаимно съгласие не става. Дори за една нощ.
Ай, ти съседката от първия етаж, дето денонощно висиш зад пердето, излез на балкона и кажи като възпитан човек „Добър ден“, даже и ме попитай как съм. Ще ти отговоря и ще ти пожелая да си добре като мен. От сърце. Три месеца вече го оглеждаш този мъж от главата до петите, ще ти го представя, бе. Белким почнеш да го поздравяваш, разминавайки се с него, вдъхвайки парфюма му. Струва си, нали? Ще ти завиждат останалите комшийки, с които всяка сутрин бъбрите на кафе кой, коя, с кого, къде, кога, ама как и знам ли още какво. Хайде сега скрий се вътре, пък спретни една яхния на мъжа си и провери домашните на дъщеря си.
За разлика от теб, аз съм свободна, а децата ми са пораснали и нямам ежедневни ангажименти към тях. Хайде сега като скандализирах и моралистките, и домакините, да си дойдем на думата. Та вика ми той „Така и така ще се пренесеш при мен, дай да видим как да го направим, съобразно почти военното положение…“ Щото целият свят почти под карантина, довечера може да ни забранят да си излизаме от къщите въобще.
И какво щели сме да правим тогава. Ще си седим дома, какво друго, то е от ясно по-ясно. Смея се, защото си представям въоръжени до зъби сини каски пред всяка врата. Да подчертая за надигащите се гневни упреци – ние сме двойка постоянни партньори, които спазват мерките за сигурност. Стоим си на разстояние една входна врата и така разговаряме. През вечер, понякога през две, в зависимост от заетостта на единия или другия, сме заедно у тях. По-удобно е. Такива ни бяха отношенията преди епидемията, не виждаме смисъл да си променяме навиците. Не пречим на никого, не застрашаваме никого. Това, дето е помежду ни, си е само помежду ни. Просто имаме различни адресни регистрации.
Случва се да живеем у тях по три-четири дни, случва се по пет-шест дни да не се виждаме изобщо и да включим на песента „Телефонна любов“. Тарифите и на двамата са с неограничен брой минути, няма проблем. Не му готвя яхнии, той понякога прави спагети. С тиквички и сметанов сос, пръстите да си оближеш. Вечеряме в любим ресторант или си поръчваме нездравословна храна за вкъщи. Гледаме филми. Пием вино или джин с тоник. И двамата мислим, че сме средностатистическа любовна двойка. Тоест правим всичките тези три неща. И ни е прекрасно.
И ето докъде може да докара средностатистическия човек една вирусна епидемия, не че я подценяваме, напротив. Да си развалим сладостта от срещите и томителността от разделите, жертвайки свободната си воля да сме заедно, въпреки хора и обстоятелства? Е, няма да стане, скъпи! Да, мисля си, че ще вървя пеша с теб до края на света и песен ще пея даже, само не искай от мен да си правим спявка в хола ти.
И не защото не те обичам, напротив, точно защото толкова те обичам, че ще умра, но не от вътрешната страна на вратата, за която ми даде ключ на втората ни среща. Когато ме изпращаше до моята врата. Каза ми, че този ключ е като годежен пръстен. И аз го приех като такъв. Нали не искаш с него да заключа свободата ни? Защото тогава любовта ще остане от външната страна на вратата. Какво ще стане тогава с двама ни вътре?
