Михаела Петрова
Обичам усмивката, която се разлива из цялото ми същество, когато от живота ми си отиде нещо, в което съм била вкопчена - заради илюзията за сигурност или заради идея, в която съм вярвала и съм била готова да воювам. Или поне да подкрепям като работя за нея. Преди години си се чудех: „Защо така летя от кеф, вместо да съм ядосана и притеснена – когато ме освободят от работа, когато скъсам с гадже, когато някой, нещо и най-вече аз самата, си издърпам килимчето изпод краката?“ „Защо не мога като някой възрожденец, да задържа някакъв идеал или кауза достатъчно дълго, че да го усетя като смисъл на живота си?“ Все настъпваше момента, в който виждах същността на битката с вятърни мелници.
Разбира се, след това започвах да се притеснявам, да усещам празнота и да се чудя какво да правя сега, когато съм свободна. Дори от идеали. Много често натискът на родители, близки, приятели, на масовото съзнание като цяло, беше непоносим. Мразя да чувам въпроса: „А какво ще правиш сега?“, особено когато истинският вътрешен отговорът е бил „Не знам и всъщност не ме интересува“.
Сега да не си помислите, че когато съм се захващала с разни работни проекти и гаджета, те са отговаряли на стандарта за сигурност. Ни най-малко. В тези случаи родителите ми чуваха онова, което най-много ги разочароваше: „Искам да си го изживея“. Приятелите също пееха песните: „На това можеш ли да разчиташ?“, „Е, какво може да очакваш от тази връзка?“, „С какво ще си гледаш детето?“. До ден днешен мразя да чувам тези въпроси. А продължавам да ги чувам, защото макар да имах няколко краткотрайни пристъпа на илюзорна сигурност, с които се съгласявах да сключа договор, някак успях да премина през по-голямата част от живота си в състояние на несигурност.
От своя страна и аз се уморих да слушам цял живот загриженият, за „мое добро“ съвет: „Стъпи на нещо сигурно, пък тогава си вей байряка“. Това с „веенето на байряка“ ми идваше малко прекалено, при положение, че исках съвсем простички неща: да общувам с интересни хора и да пиша. Да изживявам, а не да постигам. Да изживявам, а не да се закрепвам и окопавам около стандартните циклични едно-две изживявания, които се приемат за стабилност – работата и семейството. Да правя неща, които ме вдъхновяват или чувствам радост, без да са обвързани с големи идеали или смисъл. Без необходимост да „спасявам човечеството“ от нещо, било то и с това да бъда медиатор на неща, които могат да го образоват.
Това, което истински обичах в моментите, в които е било възможно да го практикувам точно както обичам, беше професията ми. Отдавна не мога да го правя както ми харесва по ред причини – нито медиите, нито екипите, нито идеите, които горяхме, са актуални. Някъде от 2006-та насам всичко, което беше кеф, приключи. Времената се промениха. Удължих си кефа малко, докъм 2011-та, с двете книги, които издадох, но още тогава знаех, че трябва много, ама много да бързам, за да хвана последния влак, в който това, което ме вълнува и в което горя, ще има някаква аудитория.
Ако за нещо ми е било истински мъчно и никога не грейна вътрешната ми усмивка от неговата загуба, това беше страстта да изследвам, разговарям, да свързвам думи със заснето видео, с образи, рисунки и картини; да извадя смачкан в джоба билет, на който да запиша нещо, което чувам или ми хрумва, за да не го забравя; да се събудя, дописвайки текст и да изръмжа лошо, ако някой реши да ме занимава с друго, дори да е кафе. В общи линии, тези мои занимания означаваха, че „си вея байряка“. Веех си го, верно. Изживях си го, и тооо как само си го изживях... Когато се сетя, направо си завиждам. И отново най-щастливата усмивка се изписва на лицето ми.
„Ти си пионер, проправяш път“, казваха ми понякога нумеролози и асторолози. А на мен никак не ми се вярваше, защото никога не съм имала усещането, че правя нещо значимо за човечеството. Едва сега си давам сметка, че ето в това съм била „пионер“ – „да си изживявам онова, което искам да изживея точно в този момент“. Без яснота къде ще ме отведе. С единствената сигурност, че ще си го запиша някъде в тефтерите. Ще извадя някаква есенция като готвач на преживявания и ще поднасям такива ястия.
Във всичко останало се провалих. И истината е, че не ми беше приятно през цялото време. Само в началото – когато пусна сигурното. Тогава летях и се радвах. Докато си висях в разнообразни празноти, докато умувах кой път да подхвана, се уморявах дори от това, че въобще го мисля. То си е уморително, да ви кажа. Защото родителите, приятелите, обществото, не са най-големият съдник. Това винаги е собствения ум, който си има начини да те юрка, подтиска и нервира. Да ти напомня, че с това, което можеш и в което си добър, нямаш много шансове да оцелееш.
Защо ви разказвам всичко това? Защото наблюдавам несигурността, която обхвана всички покрай вируса. От няколко години наблюдавам и друго – че много наши деца, които се изучиха по чужбина това и онова, не работят по специалността си нито тук, нито там. Случва се с приятелки да се питаме – за това ли ги изучихме? За да работят в кръчми и кафенета, в кол центрове, да изпълняват дребни поръчки чрез платформите за свободни професии, да живеят в несигурност. Вероятно не са всички така, но като цяло, в днешно време – млади или стари - много малко са хората, които работят това, което са учили. И то не само в България. Има едно „подводно“ усещане от доста години, че колкото повече се инвестира в сигурност, толкова по-сигурно е, че в един момент тя ще те изведе в необятното поле на несигурността.
Във финансовия свят се случи същото – и най-добрите играчи на фондовите пазари, нямаше как да предвидят ефекта от вируса в световната икономика. Пазарите се сринаха и ситуацията дълго ще бъде неясна. Всеки в собствената си социална и професионална сфера по един или друг начин изживява несигурност или има поне вътрешно усещане за провал. Дори на някоя мечта.
Като „пионер“ и истинско профи в изживяването на провали, мога да ви кажа, че не е толкова страшно. Несигурността е единственият начин, който познавам, човек да забележи възможности, които преди са му убягвали. Когато постигнеш успех, е трудно да спреш. Задължен си някак да продължаваш да защитаваш статуквото на този свой успех. Успехът е отговорност към нещо, което вече си направил – да продължиш да му служиш. Той може да те направи свободен да пътуваш, да си купуваш разни работи, да си направиш застраховки за всички възможни бедствия и какво ли не, но това е по-скоро задължение към стандарт, който постигаш. Тоест, обвързване е. Не е свобода.
Свободата се усеща най-добре, когато „се провалиш“, когато нямаш какво повече да губиш от една ситуация. Когато нямаш битка. Едва тогава може да си позволиш и лукса „да изживяваш каквото искаш“. А когато изживяването се изчерпи, да го пуснеш. И да се усмихнеш. На живота си. Научил една от големите му тайна. Не е изгубено само онова, което не е било битка – изживяването на нещата заради самото изживяване.
