Ще ми се до поговорим за доверието. Доверието, което в двадесет и първи век сякаш лека-полека е започнало да изчезва. На негово място е дошла ревността и даже се е качила на своя трон и раздава заповеди! Ах, тая господарка на всички чувства, как ни е хванала за гушите и как ни заслепява понякога! Дотолкова, че да не можем да анализираме трезво фактите и да се справим с проблемите в ежедневието. Те, често пъти се оказват незначителни, но нали помните старата приказка – малките камъчета обръщат каруцата. Та така...
Моят скромен опит показва, че мнителността може за миг да наруши цялата хармония. Ако непрекъснато следим партньорите си, ако ги дебнем като някакви детективи и все очакваме да ги хванем в крачка, вместо да се наслаждаваме на времето с тях и да го ценим, тоест да съзнаваме, че то не е даденост и че все пак тече и няма за кога да бъдем крале и кралици на драмата – ще ги загубим. Рано или късно. Но все някога.
Бога ми, хич не си падам по кралиците на драмата. Точно защото съм се занимавал с тях твърде дълго. И научих ценни уроци покрай тяхното поведение. Основният извод от общуването и въобще, партньорството с такива хора, е следният: ти дори и светец да си, дори и никога да не си им изневерявал, дори и да си чист като момина сълза и верен като куче – те ще намерят за какво да се хванат в името на каузата – драмата да бъде налице и всичко да е точно!
Може и аз да съм си изпатил повечко и затова да разсъждавам така. Или пък да съм остарял не навреме, не зная. Всеки има право да решава за себе си кое го прави щастлив, кое го окрилява и кое го скапва. Някои ги кефи да са влюбени в меланхолията, вместо в гаджетата си. Не ги виня, но и не ги разбирам. Светът е устроен да живеем по двама. Моногамно. Почти като лебедите. Светът е поносим, когато си имаме доверие...
Естествено – ние не живеем по този начин. Ние предпочитаме да правим тъкмо обратното – да сме винаги изправени на нокти, да държим изкъсо и да стискаме с все сила – белким не изпуснем съществата до себе си. Е, да ама ги изпускаме. Ровим им тайно в телефоните и им четем есемесите, докато те си вземат душ и не подозират за нашите съмнения. Не откриваме нищо и това ни побърква. Искаме да открием големи колечества драма, а нея я няма! Търсим още. Слухтим като хрътки. Иначе си траем като мишленца вместо да си изкажем един другиго притесненията и да продължим да плаваме по реката на своята заедност.
Това – последното – всъщност е далеч по смислено и красиво от каквото щете. То обаче се постига с вяра. Вяра от човека към човека. Всеобщата вяра човешка. Тя ще ни помогне да съумеем да се обичаме. Въпреки бурите...!
Вижте още:
- Да посегнеш на жена... това е като да посегнеш на дете, по дяволите!
- Думите са онова, което прави реалността поносима
- „Предпочитам да умра от страст, отколкото от скука.“
