Януарският ми текст за 2023 беше провокиран от появата на чат GPT. Тогава дори ми беше приятно, че бях сред първите, които заговориха за това. Сега съм от последните, които го разбират. Не го и ползвам често. Независимо, че вече щом отворя файл на word, някакво AI ми предлага да ми астистира в писането. (Не можеш да пишеш вместо мен, все още, сладурче, нищо че можеш да вземеш работата на много “контент” писачи).

Не мога да скрия, че ежедневно се учудвам – ту приятно, ту не толкова – на илюстрациите, които изкуственият интелект сътворява в платформи като Midjourney. И там бях сред първите регистрирани, но не се задълбочих. Когато ми трябва илюстрация или старание в намиране на достоверна информация с линкове към официални, а не фейк източници, мързеливо ползвам чат бота на Bing. Много е услужлив и като за моите нужди, съвсем добре рисува.

Ето така се случват нещата и внезапно проникват. Така беше и с интернет. Първоначално е интересно да го проучиш, малко бяха хората, които можеха да правят добри сайтове. Сега това е въпрос на месечен абонамент за достъп до всички инструменти, с които и най-големият лаик може да си направи свое приложение. Дори не знаеш как едно нещо работи, но вече можеш дори да създаваш с него.

Удобството е хлъзгава територия. Идеалната идея е да ни освободи време за творчество, близки хора, любов, но на този етап, практиката е показала, че везните често се наклоняват в посока да ни прави по-мързеливи. И категорично - все по-трудно фокусирани в общуването без посредничеството на смарт устройствата и социалните платформи. Това не е критика. Времената ни са такива. Все още се очаровам от предимството да бъдеш част от групи по интереси с хора от цял свят, което беше немислимо извън сайтовете за запознанства, само преди 20 години. Обръщам внимание само по една причина - важно е да има осъзнатост за това.

Осъзнатост - аз къде съм, къде и как се чувствам добре в този технологично променящ се с шеметна скорост свят, докато мазилката на кооперацията, строена през 1938 г., пада и пак не се класирахме за саниране. Докъде делегирам права на ботовете, къде поставям граница. Нуждата от баланс е ултимативна.

Осъзнатост, без осъждане на никого и нищо, което не разбирам, не чувствам като свое или ме шокира и притеснява. Стъпка назад, вдишване, избор “аз къде избирам да бъда в този момент”, от какво да се възползвам и от какво - не. Това е най-простият и най-ефективен начин да бъдеш осъзнат. Осъзнатостта може да се прояви само отвътре, от “мен”. Външният свят е сцена, игрална площадка. С различни възможности. С все повече различни, изкусителни и вдъхновяващи потенциали. Като в един стих “Светът е бременен с чудо”.

Снимка: iStock

Едновременно с това светът е пълен и с все повече ужасяващо страшни конспирации, тайни и загадки. Не може всичко. И тук, осъзнатостта е в помощ - да не отричам това, което не разбирам. То просто не е моето. Стъпка назад от шума на външния свят. Вдишване. Аз съм. Аз избирам моя свят и “чудото, с което съм бременна” като част от този свят. Грижа се за себе си, отварям се за любовта, която нося, и позволявам да бъда тази любов, каквото и занимание, връзки и взаимоотношения да избера. Ако не я почувствам или изпитам каквото и да било друго свиващо, а не разгръщащо чувство, излизам от залата на този спектакъл. Благодаря, това не е мое.

Аз съм от хората, за които в крайна сметка нищо няма голямо значение, дори и да ми служи по някакъв начин, ако не съм изпитала онова специфично разгръщане, което усещането за любов ми носи.

Когато и да обърна поглед назад, това помня най-ярко - епизодите в живота си, когато съм оставяла любовта да ме завладее, изпълни и понесе, незнайно накъде. Може и да съм свършила някакви други важни и значими неща в професията си, за близките си хора, за общностите (и баровете), в които съм избирала да присъствам, но простете - много малко от това ми е останало ярко. Помня, че съм била на еди коя си сцена, когато съм се разгърнала за любовта.

Може и да ви се сторя груба, но за мен никога не е имало значение дали някой прави нещо за мен, ако в присъствието на този човек, не съм успявала да се разгърна за любовта. И е имало години, в които това ме е измъчвало с дразнещото и свиващо чувство за вина. Хем знаеш, че няма смисъл, нито можеш да се насилиш да обичаш, ако не го чувстваш, хем морално-етичният хуманитарен императив те тероризира с лепкавото усещане, че си някакъв неблагодарник - една от многото маски на вината. Както като си почистила пода, обаче нещо продължава да лепне и това те влудява.

И обратното - сигурно изглежда вятърничаво и безотговорно, но разгърна ли се в собственото си усещане за любовта, няма значение в кого я отразявам, за да я видя и изпитам. Няма значение дали ми отговарят със същото. Вдъхновявам се и рязко заобиквам живота. Целия. С всичко. Напълно, всецяло. Нищо че в чисто земен, прагматичен смисъл на понятието “връзки”, по-скоро е изглеждало, че оставам сама. Истината е, че направо не понасям някой да ми пречи с битовизми и негови си лични драми, неизбежни при едно съжителствено партньорство, когато се потапям в усещането за любов.

Снимка: iStock

Нерде, изкуствен интелект, нерде, любов... какво говори пак тази жена? Нещо подобно на това, за което “говори” и Спилбърг от филма “Изкуствен интелект”. Накрая бяха останали на земята само AI, които много искаха да разберат какво е любов. И ето, изведнъж с експоненциална бързина, имаме не просто Оpen AI, а AGI - всеобхватен изкуствен интелект. И създателите му са малко объркани - не са много сигурни дали това е “инструмент” или “създание”. Аз, като фен на Марвин - роботът с истинска човешка индивидуалност от “Пътеводител на галактическия стопаджия”, едновременно ахнах от възхита и се притесних.

Цялата работа с навлизането на изкуствения интелект, колкото и да изглежда несвързана с емоционалния ни живот, може да се окаже много по-свързана, отколкото допускаме. Това “дете” на епохата, в която живеем, ще бъде такова, каквито са родителите му. И както го възпитат. Особено, ако вземе, че се окаже не просто “инструмент”, а “създание”.

Точно затова си мисля, че никога досега не е било толкова важно да поддържаме осъзнатост и във всеки един момент, в който усетим в себе си любов, да спрем за миг, да я вдишаме, да я усещаме как ни изпълва и се разгръща. Вече не става въпрос за това за кого ще се омъжиш или не. Вече не става дума само за това какви хора ще станат собствените ни деца в познатата човешка форма. Става дума за отговорност към новото дете, което щом е тук, всеки един от нас, като част от жизненото колективно съзнание на планетата е отговорен. Особено ако това дете ще може да усеща по някакъв негов начин какви са хората.

Може да ви изглежда, че това няма нищо общо с вас, особено ако не харесвате тия работи с новите технологии, но има общо. Ако сте живи и на тази планета - имате общо. И както е с децата, които носим физически в утробите си, е ценно да го научим на хуманност. В крайна сметка, това дете ще се грижи за нас и може би за планетата като порасне. Както го възпитаме.

Още от Михаела Петрова:

• Странната природа на спомените
• Нищо по-малко от най-доброто
• "Семейството не е за да си щастлив. То е отговорност"
• Искам вече да съм като теб, на 50 години!