Не мога да си го обясня. И тъй го въртя, и инак, вадя скелети от гардероба, проектирам вероятности, викам на помощ мъдри знания и житейски познания – не и не, сметката не излиза. Знам, че в любовта няма сметки, просто се опитвам да сложа строго нещата по местата им. Няма такива места. Изчезнали са. Крият се някъде. И сто на сто ми се присмиват. Не че не са прави да го правят.
Връщам лентата: ама ти изобщо не ме впечатли от пръв поглед. Малко напрегнат, доста нафукан, баш каквито недолюбвам, на всичкото отгоре красавец, моля ви се. Е, улових два-три коси погледа, ама на тях съм им свикнала от време оно. Няколко закачки, няколко заяждания, ей тъй, заради спорта, няколко забивки от моя страна, на които ти обаче направи изрядни ретури, две абсолютно изненадващи фрази, заварващи ме неподготвена (мен!!!), чао на компанията, едва ли ще се видим пак в същия състав.
Ама се видяхме. Случайно докосване на ръцете, внезапни погледи, две думички на ухо, смях с небрежно облягане на главата ми върху рамото ти за две секунди, нещата просто бяха като по учебник, дето съм го писала и по сценарий, дето си го играл. И пак чао-чао, хубаво беше, ама дотук. Трети път няма как да се видим, поне не предвиждах изобщо такъв вариант и си хванах таксито. Твоето такси беше проследило моето.
Излезе, хвана ме за ръката и каза, че искаш да изкачиш с мен шест етажа. Бавно. И да ми покажеш есенните звезди. Защото есента е любимият ти сезон. И защото искаш да гледаш очите ми, докато ми разказваш. Защото искаш да ми разказваш. И да слушаме „Стълба към небето“ на Лед Цепелин. След като сме изкачили шест етажа без асансьор. И ги изкачихме. И не слязохме повече на земята.
Слязохме, разбира се, всеки си има ежедневна работа, която да си върши. Просто метафори включвам, поне те да са на място в цялата тая неразбория. Главата ми е на мястото си върху рамото ти. Ръката ти си е на мястото, където и да я сложиш. Чашата, в която ми носиш кафето сутрин си е на мястото върху коленете ми. И одеялото си е на мястото, когато го придърпваш да завиеш гърба ми. Сърцето ти си е на мястото под пръстите ми. Погледът ти си е на мястото в моя. И аз съм си на мястото до теб. А най на мястото си са думите – тези, дето редя и тези, дето ги казваш. Щото това ни е работата – аз да пиша думи, а ти да им даваш живот. С кой акъл стигнахме дотук, по дяволите? С кой акъл продължаваме? С кой акъл изобщо не мислим за пренареждане на каквото и да било?
Просто питам, за да се намирам на работа, докато те чакам в закътаното вип салонче на „нашия“ ресторант и си драскам думички в тефтера. Хамлете, Хамлете и ти драги ми Шекспире, знам тези думи, думи, думи… Всяка на мястото си, до последната буква. Колкото и да ги разбърквам, все същото се получава. Тичаш, влетяваш, сядаш срещу мен и въздъхваш „Обичам те…“ Ама много на място въздъхваш – като на сцена пред пълна зала. От съседните две маси само дето не ръкопляскат. То това оставаше, но ако някоя вечер се случи, съм готова да се поклоня. С кникс, не с реверанс, щото все нещо трябва да не е на мястото си в цялата тази история, дето ни в клин, ни в ръкав някой ни спусна по една стълба от небето, за да тръгнем нагоре. Бавно. И само до шестия етаж. Отличници, бе!
