Михаела Петрова
За първи път го забелязах през декември. Беше 2009. Опитах се да уловя усещането си за изминалата година и мрежата на спомените закачи едни шест дни, може и да бяха три, от всичките 365. Красиви дни. Изпълнени с живот, любов, оставяне на потока да те отведе където и да е, разгръщането от танца на изживяванията, които бях позволила.
Тогава се замислих: защо помня само тези няколко дни, и не бяха ли три, а не шест? Разбира се, линейната същност на ума изсипа още събития, но към тях останах някак емоционално безразлична. По-скоро, чиста документалистика - тогава съм работила еди-къде си, справяла съм се с това и онова, купила съм си нещо, вечеряла съм с приятелките. Такива неща. Не лоши, даже приятни, но споменът за тях е като да си вървял пеша по улица, по която няма нещо ново, цветно и интересно. А само добре познатите тротоари, магазинчета, кафенета. Просто преходи от една дестинация до друга с места за почивка и някой друг казус за решаване. И ти се струват като че ли е минал миг, а онези, три ли, шест ли дни бяха, ми изглеждаха като съдържанието на цялата година.
Точно по време на тези есенциални дни, се случи и още един „споменен парадокс“. Тогава се запознах в Аркутино с една жена, с която кликнакме веднага – от тези срещи, при които напълно непознат, рязко и безапелационно ти става по-близък от всичките ти официално близки хора. По Коледа беше, когато отново се видяхме – за втори и последен път. И тогава установихме парадокса – само тя и аз помним как вдъхновено сме си говорили, яли, пили, къпали в морето при Аркутино. Мъжете до нас от онова време съвсем не бяха сигурни, че е така. Настояваха, че няма как да сме се срещнали в Аркутино. Факт, ние бяхме в Лозенец, те са били в Аркутино и според мен, ние отидохме до там. Но според мъжа с мен, не сме ходили. Въобще не е имало физическо време да отидем - отскочихме до морето в края на работната седмица. Това донякъде обяснява парадокса, че аз помня шест дни, а той – три. Но това не решава загадката защо и двете с нея сме единодушни, че никога преди Аркутино не сме се срещали? Ситуацията остана забавно неизяснена, особено след като връзката ми с този мъж приключи по някое време. Никога повече не съм я срещала. Дори и случайно.
Доста по-късно научих за един феномен, наречен „ефектът Мандела“. Терминът е въведен през 2009 г. от жена на име Фиона Брум, която установява, че много хора, също като нея, помнят, че Нелсън Мандела е починал в затвора през 80-те години на миналия век. Докато истината е, че той излиза от затвора и е починал в дома си през 2013 г. Ефектът Мандела е, когато много хора вярват, че нещо се е случило, но то в действителност никога не се е случило. Тези хора са категорични, че могат да си спомнят инцидент или конкретно преживяване, дори когато то е очевидно невярно.
Упс, току-що забелязах, че годината, в която въпросната дама Фиона Брум е въвела термина, съвпада с годината на личния ми „ефект Аркутино“. Но засега ще оставя тази случайност настрана.
Бърза справка в интернет ще ви каже какво мислят учените по психология за този феномен. Като цяло се отдава на три възможни фактора. Фалшива памет – създаване на спомен, който не се е случил. Често се среща при по-малките деца. Грешки в изходната памет – когато е забравен истинският източник на памет. Трето - изкривяване на въображението. Учените са установили и още един феномен - „съответствието на Аш“. Той се характеризира с това, че когато хората променят възгледите си, например за да се впишат в даден социум или за да се синхронизират с нещо ново, техните спомени също се променят. Това е есенциално - промяната на възгледа е способна да промени спомена за едно събитие. Спомените ни се адаптират според новоформирани възгледи.
Мислех да се огранича с извода, че помним изживяванията си и затова спомените за едно и също събитие могат да се разминават генерално със спомена на други хора. Дори и да са тези от семейството. Но истината е, че възприятията променят и изживяванията. И тука стана сложно. Изживяваме нещо според възприятието си и го помним по определен начин. Но по някаква причина променяме възприятието си и то на свой ред променя усещането за изживяването и спомена за него. Работата стана „ходи доказвай, че нямаш сестра“.
Една интересна гледна точка за ефекта Мандела е допускането, че съществуват паралелни вселени, времеви линии, измерения (който както иска да ги нарича). В някакви странни моменти, те се докосват и някаква група хора имат спомени от преживяване в друга времева рамка. Тази възможност напълно се отрича от официалната психология и е повече в сферата на паранормалното и киноиндустрията. Съгласявам се за необходимостта от разграничение. Понякога „паранормалното“ може да бъде ефект от проблеми със щитовидната жлеза и това е доказано.
И все пак, понякога и на хора с доказано нормална щитовидна жлеза им се случват необясними неща. Моя приятелка имала много силно изживяване с картина в Лувъра. В момента, в който застанала пред нея, изведнъж започнала неудържимо да плаче, без да знае защо. Няколко дни след случката, решила да я покаже на свои приятели. Търсили, и търсили, никъде не открили картината, която я разплакала неудържимо. Тази случка до ден днешен я озадачава. Аз я успокоих, че постоянно ми се случва с книги. Прочитам нещо и после го търся, търся и го няма. А дори подчертавам. Сред подчертаното не намирам мисли и цитати, които са ме впечатлили.
Изкуството, особено киното, също е много привлечено от тази тематика. Мой любимец си остава Кристофър Нолан. Но хитът на миналата година е „Всичко, навсякъде, наведнъж“ с всичките си „за“ и „против“. Още Волтер се е заигравал с темата за мултивселените. Интересни сериали на тази тема са „ОA”, турският „Дарът“ („The Gift”), "Manifest" и разбира се, „Друговремец“ (Outlander). Има още много.
Един от най-масовите феномени на обща памет за нещо, което според историците не се е случвало, са времената на крал Артур и Рицарите около кръглата маса, мистичният Авалон, и Мерлин. Учените историци до ден днешен не са единодушни дали е съществувал такъв крал, някъде около V – VI в., и ако е, дали истинското му име е Амброзий или Аркадий. Дори скулптурата на крал Артур, която се извисява при замъка Тинтагел, е доста мистериозна и частично безплътна. Най-ранните произведения за неговото величие като владетел са създадени около пет века след смъртта на предполагаемия исторически доказан владетел на тези земи. Но историята и легендите за крал Артур са толкова дълбоко вкоренени в колективната ни памет, толкова разказвани, описвани, екранизирани, че хората дори са склонни да възприемат „спомен“, че тогава на земята е имало повече „магия“, отколкото днес. С лекота се приема вярването, че през мъглата може да се премине в друг свят. И насам, и натам. Ако си сред знаещите, така да го кажем.
И защото е време за финал на този текст, ще оставя темата отворена. С какво си спомням 2023 г.? Все с неща, които са се случили през различни години, дори векове – известно време работих за предаването „Джинс“ за българската родова памет. Хората си спомняха това, което може би са помнели техните деди. Спомням си и някои неща от бъдещето, но това сигурно се дължи на филмите, които обичам да гледам. И на любопитството ми към новите технологии. При всяко положение, за мен 2023 не беше линейна. А нещо като година, в която много години се събраха в една. И отвсякъде изскачаха парадокси, които понякога ме объркваха. По-скоро помня как постоянно ми се налагаше да разтърсвам глава, за да се сетя в кой ден и година е позиционирано физическото ми присъствие като Михаела и каква специфична роля трябва да обслужи, за да се впише в своята актуално-историческа идентификация.
Каква ли ще бъде 2024? Каквато и да е общата рамка, вероятно ще зависи от реалността и възгледите, в които всеки поотделно прекарва повече време. Тук е моментът да припомня, че на мен ми се случи за първи път осъзнато през 2009, точно когато е създаден и терминът от Фиона Брум. Хич няма да се учудя, ако постепенно се превърне в „новата нормалност“, примерно да се срещнем на улицата, да ме попитате: "Помниш ли когато ядохме панини в Италия?", а аз да попитам: "А в коя реалност?". Предполагм, че 2024 ще бъде „всякаквовкусова“ като бонбоните при Хари Потър. Но поне да не ви учудва, ако от време на време имате нужда да разтърсите глава, за да се подсетите кое е „тук и сега-то“, в което трябва да реагирате на нещо. И по възможност без хейт. Няма нужда от допълнителни усложнения.
Весели и светли коледни празници!
