Стимулите за щастие и прекрасният нов свят

Някъде ми беше попаднало едно интервю с Киану Рийвс, в което казва, че не му е необходимо да бъде щастлив, за да съществува, „да диша, живее и актьорства, тъй както умее“. И без да му е нужно с „живота под вежди да се гледат строго“. Вероятно не го цитирам точно и перифразирам Вапцаров за собствен интелектуален гъдел, но и защото си мисля, че така добавям нашенска добавена стойност. Както и да е. Каквито и да са били точните му думи, имах своя „аха-момент“ на облекчение, защото си го преведох така:

„Не ми е необходимо да съм щастлива, за да бъда присъстваща в това тук и сега.“

Хороскопът за НОЕМВРИ: Всичко зависи от теб!
На фокус

Предполагам, че способността да се изпитва щастие е също така въпрос на ген и личен натюрел. Имам дори близки приятели, белязани с гена на щастието. И в годините съм забелязала, че по отношението на състоянието си на щастие, те са като невеляшка. Каквито и неща да ги сполетяват, първо, не са чак толкова ужасни, второ, тази тяхна вътрешна обусловеност, бързо ги връща в центъра на жизнеността и радостта. Дори може да се каже, че в такива по-трудни моменти стават като бликащ извор на мъдрост и постигат най-трудното нещо за по-депресивния тип натури – разсмиват проблема.

Познавам обаче и себе си. Нямам този ген, така да се каже. В никакъв случай не съм депресивна или мелодраматична кака, но и не съм някакво лъчезарно и вечно усмихнато създание. Дори съм от онези, на които често правят забележки от типа „Усмихни се, де“. Ах, как го ненавиждам това. Ядосва ме почти толкова колкото някога в ученическите години, когато приятелите ме подканваха в дискотеките „Хайде, танцувай“. Почти толкова, колкото когато ме кефеше да си седя в някое кафене и да си пиша текстовете и книгите, някой да иска да ме подкара на гуляй и да ми каже: „Кога ще живееш?“.

Говорим си за...

Лошо ми става и от служебни партита, в които дружно трябва да се веселим, примерно защото някой има рожден ден. Чувствам го като голяма загуба на време. Да кажем, че съм от породата на по-умозрителните и съзерцателни хора, които наистина нямат нужда да са във вихъра на някакъв купон или да са ходеща радост, за да се чувстват добре в кожата си и да Са, това, което Са. А по отношение на работата, съм практична. Там съм, за да си я свърша и довиждане. Не, нямам нужда да сядам на маса и да водя разговори, които не ме интересуват. Пък и да съм много щастлива от това. Ето в този контекст разбрах думите на Киану Рийвс, че не му е нужно да бъде щастлив, за да бъде този, който е.

Може би въобще нямаше да седна да пиша за това, ако не се беше появило притеснението, че през последните години щастието започва да се превръща в бизнес и може би дори в следващата социална норма. Първо го наблюдавах покрай всички лайфстайл издания, за които работех през годините. Но тогава още имах тенденцията да се съмнявам, че нещо може да не е наред с мен. И не говоря само за материалната страна на нещата. Тя даже е окей, защото по условие е временна. Но пък докато изживяваш радостта от новите си придобивки, обувки, гланц за устни и всякакви такива дреболии, си е кеф. Освен това не мисля, че хората, които са пристрастени към пазаруването, са точно „щастливи“, защото компенсират липси така или иначе. А тези липси, знаем, не се купуват. Това клише е доста устойчиво и вярно, предполагам. Защото наблюдавам, че точно този тип хора стават най-големите продавачи и клиенти на бизнеса със щастието. Той привидно не е материален, даже често е „духовен“ по определение. Което иде да покаже колко изкривено е и понятието духовност.

Но в случая нямам намерение да се заяждам с хилядите духовни практики и бизнеса, който се върти покрай тях. Те все пак си вършат работата за всички, които имат нужда да си спомнят собственото си знание и в някакъв момент да си тръгнат от медиатора-фасилитатора-гуруто навреме.

Още от Авторите

Докато бизнесът със щастието си стоеше на ниво материални придобивки и някакви учения или дори общности на религиозна и езотерична основа, нещата по условие не могат да станат чак масови. Човешкият фактор е налице, а нашата природа има вграден механизъм за баланс – да не сме нито много щастливи, нито много нещастни, нито много добри, нито много лоши, грубо казано. Да, може да се бием, воюваме, да има куп властови игри, да вярваме в по-висша власт, обаче човешката природа на масово ниво се самобалансира. И тя е природа един вид.

Притеснителният момент, който започна да тиктака у мен като „портокал с часовников механизъм“ е свързан със забелязването, че хорският копнеж за щастие все по-категорично се просмуква в технологиите. Притесних се, когато на една изложба с експонати от бъдещето*, които вече са в разработка, видях огледало, което измерва нивата ти на щастие. И ако не си щастлив, може да си облечеш блуза, която не знам какво си излъчва, но ставаш жизнерадостен. На секундата ми изникна споменът за „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли**. И рязко ми се прииска да покажа среден пръст на това огледало. А за баланс ми изникна и спомен за много смесените чувства към героите от „Портокала...“, които са големи гадняри и твърде цинични, както се знае. Обаче дават маркер за онова, човешкото, за което говоря – изконното правото да си избереш изживяванията на тази игрална площадка, която наричаме „живот на земята“.

Мода и козметика
Безупречна свежест - Dove Advanced Care Go Fresh

Беше лесно някога, в студентските години, когато всичко това беше само художествена литература, която разкрива онези нюанси в човешката психика, които дори в определени случаи могат да приравнят престъпника с мъдреца. Беше вдъхновяващо, докато се вълнувахме от тези теми, а те пиеха много алкохол, осъмвахме до зори и не бяхме тъжни, влюбвахме се, смеехме се много, мечтаехме за „белия свят“. И е добре, че имахме шанс да поживеем, да поработим и попътуваме в белия свят едни близо 30 години.

Най-много ми харесваха годините, когато внасяхме култура, музика, литература тук чрез нашите лайфстайл списания, предавания, всякакви медии. Наистина бях щастлива, когато светът се разлисти благодарение на интернет. Впрочем, и сега ме радват доста неща от технологичните постижения. Честно казано, не бих ги захвърлила с лека ръка, нито бих ги заменила за по-простичък и примитивен живот. Обаче, обаче, обаче... все ми се струва, че някъде трябва да поставим граница. А тя е много изплъзваща се и на моменти невидима.

Покрай всичко, което се изсипа на главата на човечеството – пандемия, война, енергийна криза, рецесия, които рязко дръпнаха килимчето изпод краката на една относително приятна стабилност, си мисля, че хората няма да си жертват килимчето, ако то им бъде предложено с актуализация, която включва и щастието. Включително, защото иначе приложението „живот“ ще им се бъгва все повече и повече. Особено когато и Google знае какво ни носи радост. Особено ако щастието придобие статут на „новата нормалност“, което хич няма да ме учуди. Сигурно затова напоследък се изостри и сензитивността ми по отношение на стимулите за щастие, които идват отвън.

Такива утопични визии като ме налегнат, обикновено си казвам: „Добре, че съм в България. С всичките ѝ кусури, тук поне това няма как да стане много бързо, каквито сме диванета“.

А колкото до мен, аз се чувствам щастлива, когато не се съмнявам в себе си. Това е.

* Името на изложбата беше The Future Starts Here, 2017 г., галерия Victoria and Albert, Лондон

** Brave New World – книгата е писана през 1932 г. Сериалът е от 2020 г.

Още от Михаела Петрова: