Старата ни любов стои тихо и кротко в ъгълчето на душата

15.01.2023 14:00

Всички си имаме предишни любови. Всяка нова измества предишната. Иначе няма начин.

Да, предполагам, че има хора, дето си имат edna завинаги, ама, честно казано, съм малко недоверчива. Все преди да срещнеш „единствената“, си си харесвала Гошко от съседния клас или пък си мятал погледи на Танчето от отсрещния блок. Няма да навлизам в дебрите на що е то любов и кое се нарича така. Аз ще вадя моите аргументи, сто човека ще ми противопоставят своите и всичките ще сме прави. За себе си.

Та – за старата любов, която не е опорочена със скандална раздяла, не е завършила с изневяра, безразличие, с наранени чувства и горчиви сълзи, просто е останала някъде в миналото, стои си тихо и кротко в ъгълчето на душата, излиза да поогледа света в усмивката на бодващ сърцето ти спомен и ти е хубаво като си помислиш колко ти е било хубаво.

Старата любов, която не наранява, не накърнява всичко последващо, не си вре носа да я сравняваш с настоящата, живее си самостоятелно някъде в подсъзнанието ти, понякога се втурва в позабравена мелодия, в ненадеен стих, в сребърно пълнолуние, в полунощно такси, в цвета на дреха сред тълпата, в познато кафене, във внезапно завалял дъжд…

Животът си прави шеги с нас непрекъснато, изпитва ни, наглежда ни, благосклонно и проверяващо. Мери ни пулса животът, мери ни температурата, не телесната, а тази на чувствата, без това няма да го има. Нас няма да ни има, той си е вечен, животът.

Но не може да ни остави, докато го живеем, все едно как съумяваме. Абе, я да видя какво се случва ей тука с тези хора, дето преди години… Все едно какво точно преди години, но нещо е имало. И той се чувства длъжен да разбере докъде са стигнали нещата.

Любопитен е животът, затова и ние сме любопитни, пак повтарям – живеем го и няма как да не сме свързани непрекъснато с него и с всичко, което ни поднася. Като фигури върху шахматна дъска сме – мести ни. И ни изправя един срещу друг.

Тия очи, в които поглеждаш предпазливо – ще отминеш ли, или ще потънеш по-дълбоко отпреди в тях? Тези ръце ще се здрависат ли възпитано, или ще се вкопчат една в друга, по-силно отпред? Ще заговориш ли за времето, за работата, за разни ежедневни неща, или ще кажеш предишните думи и ще добавиш към тях неизказаните?

Ти решаваш. Ти и другият. Само двамата заедно.

И ако преди сте се хвърлили главоломно в опустошаващото чувство, дали сега ще го направите отново?

Казват, че старата любов ръжда не хваща. Не знаеш дали няма да те заслепи с още по-ярък блясък.

Само че си се научил да си пазиш очите на душата, другите не можеш опази, за любов слънчеви очила няма.

Залиташ, политаш, гълташ си езика, пресъхва ти гърлото, подкосяват ти се краката (за любов говорим, не за увлечение, за силно чувство, не за мимолетна наслада), завива ти се свят, връщат се усещания и предусещания, нищо не е забравено, няма как да бъде забравено, подсмихва се животът. И да – дивите страсти, дълбоките томления, дръзките изблици и щурите бягства към неукротимите възторзи няма как да рукнат отново. Всяко нещо с времето си.

Само че времето потича назад, колкото да провери колко ти е акълът, омекотява настоящето и те приютява в тихото бъдеще с едно „Боже, благодаря ти, че този човек ми се е случил!“

Точно тогава, в точното време.

Голяма лудост беше, красива лудост беше, истинска лудост беше, усмихва се животът, доволен от себе си и бащински те погалва по главата.

Стаената прекрасна луда любов, която винаги ще си стои в ъгъла на твоята вселена, в ъгъла на другата вселена. И ще е в нежното помежду ви. Това, което остава.