Спокойно, това не е депресия, просто си забравила за себе си

19.08.2019 11:30

През първата година след раждането на дъщеря ми често съм се питала страдам ли от следродилна депресия. На мен и на мъжа ми ни бяха правили стандартния за Дания тест за установяване на депресия при нови родители. Той е съвсем елементарен – задават ти се поредица от въпроси, част от които са в духа на “Усещате ли значителна промяна в настроенията ви сега, в сравнение с преди 6 месеца”, “Близките ви намират ли ви за променен човек”, “Мислите ли за самоубийство” и т.н.

Резултатите показаха, че мъжът ми е по-застрашен от изпадане в депресия, а сестрата, която беше ангажирана с провеждането на теста, ни каза, че всичко е наред с нас и ако не се поддаваме на излишно шашкане, ще сме съвсем добре.

Въпреки това в идните месеци често се чувствах подтисната и безрадостна. Не можех да си обясня защо, след като реално съм безкрайно щастлива и благодарна за прекрасното дете, което имам и изобщо за всичко в живота си.

Защо се чувствах сякаш някой диментор от света на Хари Потър ме е намерил в Копенхаген и е изсмукал всичката ми радост и живителни сили? Защо ми е по-лесно да се разплача, отколкото да се засмея?

Отговорите на тези въпроси се крият от части в онзи тип велика умора, която само родителите изпитват и знаят какво точно представлява, съвместно със страхотния стрес от грижите за толкова крехко и беззащитно същество. Ако беше тамагочи, щеше да е супер забавно, но липсата на рестарт бутон при бебетата, прави всичко много страшно.

Въпреки това не мога да кажа, че съм била депресирана. Защото в някакъв момент установих, че е нормално да имаш кофти дни и тежки периоди, както и че да се чувстваш депресирана днес, не означава, че си депресирана изобщо. И повярвайте ми, осъзнаването на този факт те освобождава от голямо напрежение. Защото мислейки, че страдаш от депресия, започваш да се възприемаш за болен човек, а това води до куп други неприятности.

По време на борбата ми тези лоши (или по-скоро тъжни) настроения да не се превърнат в депресия, утвърдих някои успешни методи. Искам да ги споделя с надеждата да помогна на друг в подобно състояние, без значение дали е родител, или не.

1. Всеки ден слагай по малко грим. Може да е спирала за мигли, лек руж по скулите или червило, няма значение, важното е да има нещо по лицето ти. Повярвай, така ще се почувстваш една идея по-добре, вместо да си мислиш, че изглеждаш като бял бродник. Липсата на време не е оправдание.

2. След всяка баня, ползвай лосион за цялото тяло. Това са минутки време за теб, които ще ти помогнат да се почувстваш по-добре, сякаш си била на спа. Не пропускай с оправданието “то беше бърз душ, нямам за кога да се мажа”! Липсата на време не е оправдание.

3. Всеки ден излизай навън за разходка, без значение времето и настроението. И най-апокалиптичните състояния, в които съм изпадала, са преминавали успешно, “проветрени” от разходка навън.
Липсата на време не е оправдание.

4. Ограничи “отровните” и приобщи “полезните” контакти. Лесно е – замисли се кой е човекът, с когото срещите ти всеки път минават под взаимното мрънкане и кои са личностите, след среща с които се чувстваш освежена и оптимистично настроена. Не комуникирай с първия тип, без значение колко са настоятелни те или пък близки до семейството ти.

5. Намери си нещо, което да те отвлича от вкъщи за поне един час веднъж седмично. За мен беше хот йога, за теб може да е час за маникюр, фризьор, фитнес, зумба, четене в парка, няма никакво значение, важното е да го правиш! Липсата на време не е оправдание.

Всички тези методи, дори и да изглеждат повърхностни или глупави, ще ти помогнат да се държиш извън дупката на депресията. Ще ти помагат да не забравиш как да обръщаш поглед отново към себе си, а и ще те разсейват от ежедневните битовизми и проблеми.

Липсата на време не може да служи за оправдание, защото време винаги има, ако сами искаме да намерим такова. Всичко е въпрос на приоритети и не трябва да забравяме, че ако не слагаме поне от време на време себе си като наш главен приоритет, ще бъдем бързо сдъвкани и изплюти от стреса, а оттам пътят е само надолу към бездънната депресия.

Още от Лилия Дюлгеров: